Да намеря мир със себе си

Здравейте,

Няма да съм нито първата, нито последната, която има проблеми със семейството и вероятно травми от детството.

Въпреки че вече съм в голям и зрял човек, няма и ден да не мисля по въпроса и да ме боли. Не говоря с родителите ми от шест-седем години, предшестващите ги периоди бяха съпроводени със сръдни и последващи сдобрявания, но между нас винаги е имало напрежение.

От малка съм израснала с обвинения, че от мен няма да стане човек (понеже бях по-свита), за разлика от брат ми, който можел да те купи и продаде….че няма да се омъжа (леля ми е стара мома и понеже си приличаме по характер с нея, явно бяха решили, че трябва да ми го набиват в главата от малка) и т.н.

Брат ми, който е по-малък, беше винаги фаворитизиран, неговите грешки винаги бяха оправдавани, а моите порицавани и гледани под лупа. Тук ще вметна няколко примера, като моля да се абстрахирате от темата за парите (съзнавам, че изглеждат дребнаво), по-болно е отношението:

През целия си период в училище, никога не съм получавала джобни пари. “Бяха времена на криза” – ще кажете и ще бъдете прави, но впоследствие научих, че майка ми през цялото време е давала такива на брат ми. Един ден дори я спипах как му дава и прави знак с пръст, за да мълчи. Стана ми много болно.

Преди няколко години майка ми от нищото ме попита дали имам нещо против да остави гарсониерата в малък краен квартал, в която живеех на мое име, а на брат ми да препише голяма къща в центъра. (Да си правиш ти сметки още сега за тези неща? Много, много обидно ми стана…)

Не мисля, че трябва да им прощавам, те никога няма да се променят, а и честно казано – това, че някой ти е родител, за мен не значи, че трябва автоматично да прощаваш. Смятате ли, че семейна регресия би ми помогнала да намеря мир със себе си? Или по-добре да работя с психолог? Ще ми е интересно да споделите мнението си.

P.S. Имам две дечица и държа да имат контакт с тях, защото би било егоистично да ги лиша от баба и дядо (каквито и да са били с мен).

Отговор на психотерапевта

Много съжалявам за тежкото емоционално наследство, с което ви се налага да живеете и което прави постигането на мир със себе си толкова трудно. Имате неразрешима задача: да съхраните себе си, като сведете допира с родното ви семейство до минимум и същевременно да не лишите децата си от баба и дядо. Казвам неразрешима, защото решението не е просто въпрос на логистика – защото вие носите родителите в ума си, независимо дали ги виждате или не, и децата познават баба и дядо чрез вашия образ за тях, независимо дали ги виждат или не. По този повод психолозите казват: “Можеш да извадиш човека от семейството, но семейството от човека – не”.

Казвам това не да ви обезкуража – напротив. А да ви дам кураж за благородната цел, която сте си поставили – да не позволите вашето тежко емоционално наследство да обремени и децата ви. Това е дълга и трудна задача с много подводни камъни по пътя. Този, на когото ще се доверите да ви преведе до другия бряг трябва да е не просто добър психолог, който различава кое е лошо и кое добро – той трябва да може да навигира през парадоксите на човешката природа, през безизходните лабиринти на травматичните отношения, да бъде медиатор между благородството и себичността, между омразата и любовта.

---