Избягвам социални интеракции

Здравейте, искам да попитам как хора, които евентуално са преминали през същото, успяват да отстояват себе си пред другите и да пазят достойнството си? Много често ми се случва да ме взимат за подбив, аз да не знам как да реагирам, обръщам го на шега или не реагирам изобщо, което ми подкопава и без това ниското самочувствие. Въздържам се и защото чувствам, че няма да реагирам умерено, а може да избухна излишно и да се изложа.

Като цяло съм доста потиснат човек, меланхоличен и имам социална тревожност, която и без това ми пречи в живота – да се изразявам, да се сближавам с другите, да се чувствам комфортно в собствената си кожа. Това ме кара да избягвам социални интеракции, а в пътите, в които съм се осмелила, след това с дни премислям всичко, което съм казала и си набивам канчето, че не е трябвало да го казвам.

Отстрани са ми казвали, че изглеждам безчувствена, което за мен е странно, защото у мен бошуват всякакви емоции и постоянно я чувствам тази тревожност извън контрол. Опитвам се да я подтискам, предполагам затова изглеждам с каменно лице на моменти. В ежедневието ме избива на шеги, къде не на място, но това е основният начин за мен да се изразявам и да комуникирам с останалите.

Няма да разказвам за семейството си, защото ще стане много надълго и нашироко – но накратко родителите ми не са се държали като родители, отгледана съм от прародителите си, като единият ми правеше нонстоп забележки за какво ли не, а другият правеше редовни скандали и ми е посягал. Израснала съм в недоимък и нестабилна среда, което ми се отразява и до днес, макар, че вече съм се отделила от тези хора, работя и се опитвам да съм пълноценен член на обществото.

Опитах се да отида на психолог веднъж, почувствах се добре на момента, но ден след това се чувствах отвратително, отново премислях всички неща, които съм казала, трябвало ли е да ги кажа, изразила ли съм се правилно, бях близо до паник атака и просто реших да не ходя повече, за да си спестя тези интензивни емоции. Чувствам се отчаяна и не знам как мога да си помогна.

Отговор на психотерапевта

Сигурно сте забелязали, че реакцията ви на срещата с психолога е много подобна на “пътите, в които сте се осмелила” в социални интеракции. Това не е случайно, даже е напълно закономерно. Първо защото общуването с психолога също е социална интеракция и второ, защото, отивайки при психолога, вие “занасяте” при него проблема си (съзнателно или не), за да търсите заедно решение. (Нали това е смисълът от психотерапията!)

Обаче: за да се почувствате впоследствие по същия начин както обичайно (чак близо до паник атака), означава, че сте срещнали много подобен на познатия ви отговор (реакция, отношение) от страна на психолога, или поне сте го почувствали така, макар думите и поведението му вероятно да са били различни. За това отново има редица закономерни причини. Но може би най-съществената от тях е, че психологът (в повечето случаи) не е психотерапевт. 

За разлика от психолога, психотерапевтът (поне този, който работи аналитично) е обучен да разпознава моментите, когато (несъзнателно) го въвличате в позната за вас, многократно проигравана интеракция, която (отново несъзнавано) цели да предизвика същия познат отговор/ реакция. Тогава задачата на терапевта е да “отложи” реакцията си, да потърси друг евентуален смисъл на тази интеракция и, позовавайки се на този друг смисъл, да ви отговори по начин, който да усетите като по-различен, може би учудващ, обнадеждаващ или изобщо интригуващ в някакъв аспект. Това, разбира се, е идеален вариант, който съвсем не винаги се получава в непредвидимостта на терапевтичната ситуация, но ако специалистът, който оказва психологична помощ няма подготовката и нагласата да следи за този процес, той не може да прави ефективна психотерапия в истинския смисъл. 

Всичко това не означава, че нещо в срещата с психолога непременно е протекло погрешно. Но е много важно това, което се е случило в сесията и след нея (всички ваши чувства, мисли и страхове) да могат да бъдат изследвани и анализирани в една следваща сесия. А това зависи както от уменията на терапевта, така и от вашата готовност за повече постоянство в работата, дори когато ви носи (и особено тогава) твърде интензивни емоции.  

---