(Невро)различно дете

Здравейте! Детето ми е на 7 години и има стереотипни движения от малък. Движенията са вървене на пръсти, стягане на цялото тяло, пърхане с ръце. Воден е от 2 годишен на обследване при различни специалисти – логопед, психолог, ерготерапевт, психиатър, невролог. Обследван е също и Св. Никола към Александровска болница от екип специалисти.

Тези консултации с различни лекари са се провеждали всяка година от както е на 2 години и всеки път отговорът е , че на детето нищо му няма. В началото твърдяха , че така изразява емоциите си и ще го израстне, въпреки че той говореше от много малък.

Наясно съм, че тези стереотипни движения са маркер за аутизъм. При него има и други, макар и дребни – запушва си ушите при определени звуци (лай на куче и пукане на балон) и проблеми с храненето, но е на безглутенов режим.

Детето е в първи клас, справя се чудесно, чете от малък, смята, пише, концентриран и дисциплиниран удома и в училище, контактен и с приятели. Но тези движения не отшумяват, както твърдяха всички, че ще се случи, а става все по-видно, защото детето вече в голямо. Това ме притеснява много. Моля за насоки, възможно ли е с посещения при психолог да се справим с проблема?

Отговор на психотерапевта

Боя се, че не е възможно в директен смисъл. Консултирали сте се вероятно с най-добрите специалисти в областта, които имат опит със стотици деца с подобни нервно-моторни особености. Ако имаше работещо решение (терапия), щяха да ви кажат. Наивно е да таите надежда, че посещения при психолог, който обикновено има само общи познания по детско развитие, може да въздейства по някакъв начин върху детето за отстраняване на проблема.

НО, ако допуснем, че детето не извършва тези движения произволно, а те са (поне отчасти) реакция на нещо от непосредственото му обкръжение или случващото се около него, може би има още какво да се проучи. Това което един психотерапевт може да направи, е именно да се опита да проследи патерните на взаимодействие между детето и важните хора в живота му (членовете от семейството).

Такова наблюдение трудно може да стане пряко (това би означавало детето да се наблюдава седмици наред в естестваната му среда), но в терапията има техники, които позволяват да стане непряко. Логиката, на която почива непрякото наблюдение е, че човек неволно пресъздава житейската си реалност в терапевтичния кабинет. Така терапевтът, например в разговор с родителя, разбира много за отношенческите патерни в семейството, без да е пряк свидетел, и може да помогне те да бъдат променени, ако има съмнение, че носят вреда.

Дори когато този тип работа не успее да доведе до отстраняване на проблема, ползата за родителя би била една по-разширена перспектива върху житейската ситуация и върху цялата гама от тревоги, които събужда едно (невро)различно дете в семейството. А това не е малко и може да отвори път към нови и неочаквани възможности и решения.

---