Въпрос към психотерапевта
* Оригиналният текст на запитването може да е променен.
Здравейте, бих искала да споделя нещо и да получа някаква насока от вас. Имам момиченце, почти на 6 годинки, с баща й се разделихме, когато тя навърши 1 г. Не успяхме да се справим с различията си и да преодолеем трудния период.
Живеем в различни градове, не сме минавали през съд. Направихме си наш режим на отглеждане на детето, като аз се грижа през по-голямата част от времето за нея. Живее при мен, ходи на детска, имаме среда. За съжаление живеем двете, майка ми почина, баща ми в чужбина и не контактуваме, а сестра ми в друг град със семейство. Бащата на детето ми я взима през уикенд, грижи се перфектно добре за нея, максимално отдаден й е във времето в което са заедно, създава й много разнообразие и еуфория. Ние също общуваме много уважително един спрямо друг, не делим детето, понякога прекарваме и тримата заедно време.
Притеснява ме това, че когато се върне от престоя си при него е като изцедена. Тъгува за него, напоследък спира да говори и изразява това което чувства. Дистанцирана е от мен. Разбирам, че й трябва адаптация, но тя е сякаш й се е спукал розовия балон и е паднала в нищото. Има разлика от живота там и този при мен. При мен има всичко необходимо, но сме двете сами като семейство.
Боли ме когато виждам , че страда от липсата на баща си , но не виждам и как да променя нещо, за да се почувства добре. Обяснявам й, че тати пак ще дойде, тя го разбира и казва: “мамо знам, просто много ми липсва”…
Последното й прибиране е съпроводено с отказ от храна и всякаква комуникация…
Разбирам целия процес, но се чувствам безсилна в това, не искам да страда , а аз не успявам да й помогна …
Бихте ли ми дали някакъв съвет!
Отговор на психотерапевта
Това, което ще кажа е доста спекулативно (не бива да се прявят прибързани заключения от малко информация), но може би не е неоснователно и би могло да ви заинтересува. В разказа ви има няколко момента, които будят въпроса: ЧИЯ е липсата и тъгата? Дъщеря ви я изразява – много драматично при това – но възможно ли е да не е (само) нейна?
В семействата това се случва много често – един да чувства нещо, а друг да го изразява (понакога защото първият не може/не трябва да си позволи такова чувство). Ако помислите реално, дъщеря ви не е загубила баща си – тя го има, и още как! Сигурно и с екстри от грижа и внимание. НО вие сте загубили мъжа си, може би без шанс да се съберете отново и това Е голяма загуба, вероятно все още неизтъгувана (независимо дали е чак толкова идеален баща, колкото го описвате).
Дъщеря ви интуитивно разбира това. Тя знае, че за вас е неприемливо да тъгувате по мъжа си (може би защото вие сте взели решението за раздялата и сте имали достатъчно основание за това), затова вместо вас ще тъгува тя! Психологическият ефект от това тъгуване “by proxy” е същият, заради който обичаме да гледаме тъжен филм, когато ни е тъжно. Става ни малко по-малко тъжно.
Проблемът в тази ситуация е не толкова, че дъщеря ви страда, а че да страда “вместо” някой друг е изтощително и несправедливо за нея. Сама пишете, че когато се върне, я виждате “изцедена”. Понякога дори може да ви е гневна, че се налага да прави това за вас – има толкова други по-важни и интересни неща да прави! Възможно е затова да отказва да се храни и да говори.
И за финал – всичко това става съвсем несъзнателно и за двете ви. Никой няма вина за това – такава е природата на човешката свързаност. Затова няма смисъл да говорите с детето за това – най-много да се обърка и разстрои от разговора. Но в момента, в който “припознаете” собствената си тъга от вашата собствена загуба, дъщеря ви ще се почувства свободна от бремето, което сега носи вместо вас.
Отговаря: Полина Юлиева, психолог и психоаналитичен психотерапевт