Въпрос към психотерапевта
* Оригиналният текст на запитването може да е променен.
Добър вечер! Преди две години загубихме съпруга ми, останахме само със сина ни, който е тинейджър (след броени дни ще стане на 17). Синът ни винаги е бил много разумно дете, винаги е знаел границата между добро и лошо, възпитаван е когато е убеден в правотата си да устоява мнението си без да е агресивен.
След загубата на съпруга ми се притеснявах, че това ще го срине психически, че ще загуби интерес към училището, че “ще тръгне по лош път”… все нормални терзания. Нищо от това не се случи – той стана по-целеустремен, по-самостоятелен (живее на общежитие към училището, в което учи и се справя с всички битовизми сам), откри в себе си афинитет към изобразителното изкуство, не е прекъснал социалните си контакти…, но… винаги има едно “но”! Отказва да пътува от страх, че може да се изпусне по малка нужда. В разговори с него разбирам, че е наясно, че проблемът не е физически (когато е вкъщи няма позиви за уриниране за кратки периоди), но когато се качи в автобуса… започва!!! Говорим, но… явно не мога да му помогна!
Моля, за съвет! И благодаря!
Отговор на психотерапевта
Емоционалният живот е сложно нещо и не може набързо да бъде разгадан през едно кратко описание на проблема, колкото и обективно да е то. Защото в описанието винаги е по-важно онова, което липсва в него. То остава невидяно (и от пишещия, и от четящия) и има причини да е така.
Мисля, че вашето момче има болезнена нужда да бъде видяно по начин, който може би ви се е изплъзвал досега. Симптомът му е неговият (малко отчаян) начин да заяви тази нужда. Психотерапията несъмнено би била полезна да изпълни пряко тази роля за него, но би могла да помогне и косвено (например чрез вас): в терапия можем да се научим как да виждаме у другия това, което не знаем, че не виждаме.
Отговаря: Полина Юлиева, психолог и психоаналитичен психотерапевт