Нямам интерес към нищо

Здравейте! На 25 години съм и ще споделя за три от многото проблеми, които имам в главата (които сама си ги създавам):

1. Усещам как живота ми минава без да правя нищо интересно за мен. Лошото е, че не знам какво ми е интересно изобщо. Спомням си, че в училище абсолютно нищо не ме интересуваше като предмет … същото е и с университета и специалностите, които завърших (бакалавър и магистър). Имам чувството, че съм го направила, защото така е устроен света или заради желанията на родителите ми (като искам да отбележа, че избора на специалности беше мой).

Като цяло завърших образованието си с минимални усилия положени от мен и без кой знае какъв интерес. Спомням си, че за първи път разбрах, че мога да уча (изобщо), когато отидох на шофьорски курсове. И сега обожавам да си карам колата. Доставя ми истинско удоволствие.

Живее се един път, а аз си губя времето с това да не правя нещо, което да ми доставя истинско удоволствие, но за съжаление не знам защо не предприемам и никакви мерки, а си стоя вкъщи и тъпея. Ходих на психолог и ми казаха, че не харесвам процеса, а искам крайния резултат, което е така като се замисля, но не знам защо съм такава. Започвам нещо и го спирам посредата или още в началото.

2. Аз съм hopeless romantic, което знам, че ще ми изиграе много лоша шега, защото реалността е коренно различна от това, което си представям за любов. Четох един коментар, че любовта е илюзия, което направо ме накара да заплача, защото за мен любовта е най-хубавото нещо, защото всичко останало е нещо материално, което мен не ме интересува кой знае колко. Духовното и емоционалното е в пъти по-важно за мен, обаче виждам, че светът не работи така, което ме кара да се чувствам изключително самотна.

3. Трудно ми е да поставя себе си на 1-во място. Самозабравям се до такава степен, че позволих на едно момче, към което имах огромен интерес да ме докара до нервна криза (която ми се случва за 2-ри път в живота и честно казано не искам да ми се случва никога отново).

Нямам добри граници със себе си, от гледна точка на това, че влюбя ли се … и аз все едно изчезвам и ставам друга, за да се харесам. А това е тъжно, защото после се чувстам изгубена и не като себе си.

Една от много малкото мечти, които имам е да се науча да съм здравословна към себе си. От гледна точка на това да не позволявам на никой да ми съсипва нервната система и да съм възможно най-практична към здравето си.

П.п. Имам чувството, че мечтите ми за живота, който си представям са абсолютно нереалистични и това адски много ме натъжава, защото това, което искам е сякаш невъзможно.

Отговор на психотерапевта

Интересът е нещо опасно. Да развиеш интерес към нещо означава да се осмелиш да оставиш на заден план дневния ред на другите и да наложиш (макар и за малко) своя собствен. Понякога (впрочем доста често) семейната система не толерира това. По безброй тънки и неуловими начини всяка проява на интерес, която застрашава хегемонията на родителския дневен ред или изключва родителя като единствен обект на интерес, бива изкоренявана в зародиш. Парадоксално, но това се случва и (дори най-вече) при най-насърчаващите родители! Но… миналото е минало и обясненията не помагат особено. Ако човек е абдикирал от интересите си (дори по себесъхранителни причини, както го правят децата), никой не може да му ги върне даром. По-добре се стягайте за кръстоносен поход!

Когато човек не може (не му е позволено/ не си позволява) да иска, единствените мечти, на които “има право” са нереалистичните мечти. Само нереалистичните мечти са безопасни, защото само те могат да гарантират, че ще останат нереализирани. Как няма да ви е тъжно с такъв житейски проект на 25?! Но изглежда все пак има нещо, което със сигурност искате — да не продължава повече така. А това е истинско ново начало.

---