Суша в душата

Здравейте. По правилата, съм жена. Ще ми се да съм момиче и се надявам така да се възприемам. Наближавам 30. Почти през целия си живот съм била в обсебващото усещане за суша в душата. Какво е това? Депресия ли е? Скука? Наистина нямам по-добра дума да го опиша. Усещам буквално безкрайна суша/ суха безкрайност, през призмата на която и най-красивата природна гледка е депресираща.

Ключово за мен е, че тази суша е някакси безкрайна. Разбира се, нямам приятели. Около студентските си години бях горе-долу свикнала със самотата и университета ме забавляваше. Някъде около това време срещнах човек, който изгони това усещане за около осем години, но след като се разделихме, това чувство се върна с променлива сила. В някои дни е главното, в други не се сещам за него. Интересното е, че малко преди да се разделим, изпаднах в лош период – кисела, раздразнителна, целия свят ми е крив. Той е бил с мен през такива периоди, но може би сме имали и други проблеми, които са се отразили. Ако трябва да съм честна, не знам какво да попитам. Винаги съм се чувствала объркана. Сега също. Какво е това усещане? Нормално ли е да нямам приятели? Какво са приятелите – хора с които да излезем на кафе, или подкрепа в трудни времена? Какви са тези емоционални периоди? Означават ли нещо?

Отговор на психотерапевта

Единственият критерий за нормалност е вашето собствено отношение към сушата. Изглежда говорите за емоционално страдание, но някои хора се пристрастяват към страданието си, така че и то не може да бъде обективен критерий. Само вие можете да кажете колко непоносима е сушата за вас и колко път сте готова да извървите, за да дадете шанс на нещо да поникне там, откъдето сякаш животът се е оттеглил.

Поставяйки този въпрос казвате, че искате да започнете да разбирате това, което се случва с вас, защо е тази празнота и пустота, и може ли да има за вас друго освен суша. Това са важни въпроси и на прага на 30-те е отлична възможност те да бъдат адресирани. Но като че ли се опитвате да се издърпате сама за косата и се чудите защо затъвате повече и повече. Човек не може да направи това сам. Необходим е още един ум, който знае как да работи паралелно със вашия, така че да ви помогне да започнете да намирате вашите собствени отговори. Именно това прави психотерапията – но не всяка психотерапия.

---