Въпрос към психотерапевта
* Оригиналният текст на запитването може да е променен.
Здравейте. От дълго време искам да напиша този пост и да бъда максимално обективна за състоянието си, което много ме измъчва. Млада жена съм, имам малко дете, добра работа, която върша добре, изглеждам и се старая външно да изглеждам добре и да се поддържам, но отвътре съм развалина. Не усещам щастие в живота и нямам енергия и желание да върша каквото и да е.
Трудно комуникирам с хората и това ми тежи, като виждам около себе си усмихнати и позитивни хора, а аз се затварям в себе си. Вечно си мисля, че съм нехаресвана и неспособна. Вечно си мисля, че ще се изложа. Тежи ми, защото работата ми е свързана с много комуникация, която избягвам и правя на сила. Сякаш искам да съм невидима. Тази липса на желание да ставам сутрин от леглото и да живея ме съсипва. Имам желания, идеи и мечти, но някакъв страх ме спира да ги осъществя. Разбирам, че е необходимо да се консултирам с психолог, правила съм го, но не откриват проблем в мен. Дори винаги, когато им кажа, че съм некомуникативна и тази липса и неспособност за създаване на отношения ме убива, те не ми вярват. Не знам накъде да поема и откъде да започна. Винаги съм била така и винаги съм живяла нещастно, явно нещо има при мен като цяло. Няма някакво конкретно събитие, заради което в последствие съм се почувствала потисната. Трудно е да опиша с думи празнината, която усещам и безцелното си и безсмислено съществуване. Търся съвети от вас, ако някой е бил така и се е преборил.
Отговор на психотерапевта
Психотерапията, която е в състояние да ви помогне, не се занимава с това, “какво ви има”, а с това, “което го няма” във вас. Това, което го няма е като невидима капсула, в която са изолирани неща (чувства, емоции, възприятия), за които психиката ви е сметнала, че “не трябва да знае”. Тези неща, за които “не трябва да знаете” са двойно защитени – веднъж са скрити в капсулата; и втори път капсулата е невидима, така че вие не подозирате за съществуването й. В психотерапията наричаме този феномен “сляпо петно” (по аналогия със сляпото петно в ретината на окото, заради което реално не виждаме част от пейзажа, но дори не подозираме, че има нещо, което не виждаме).
Може би ще попитате, но ако това, “което го няма” е нещо, което и без друго “не трябва да знам”, къде тогава е проблемът? Проблемът е, че това, което “не трябва да знаем” не е просто нещо периферно и незначително, а е свързано с най-жизнената част от нас. Ако сме изолирали гнева си, заедно с него сме се отказали и от страстта, защото те са двете страни на една и съща монета. Ако сме изолирали алчността си, заедно с нея сме пожертвали амбицията си. Ако сме изолирали зависимостта си, заедно с нея отрекли шанса си за постигане на истинска автономност. С други думи, изолирали сме опасното, нежеланото, неприемливото, но с цената на какво?
Психотерапевтът, който ще е в състояние да ви помогне, не е този, който “знае” какво да търси (наличието на проблем с дефинируема причина), а е онзи, който знае КАК да търси заедно с вас липсващото, онова, което е отказало да съществува.
Отговаря: Полина Юлиева, психолог и психоаналитичен психотерапевт