С уважение към страха от реалното зло, отнемащо животи и към хората, които са загубили или ще загубят близки от коронавируса. Темата ми е друга – защо играта на криеница е логичният отговор на страхливото управление.
Научих трагичната вест, докато подготвях тази статия за публикуване. R.I.P., Милен Цветков! В памет на един журналист, който имаше особено отношение към страха. Поклон!
“В рая Аврелиан узна, че за неразгадаемия Бог той и Йоан Панонски (правоверният и еретикът, мразещият и мразеният, обвинителят и жертвата) съставляваха една-единствена личност.”
— Хорхе Луис Борхес, “Богословите”
Докато Разпети Петък преваляше в малките часове на Страстната Събота, реших да проверя дали покрай заниманията ми със субективно-психичното, не съм забравила как да тълкувам обективно-логичното. И ето до какви прозрения стигнах: С данни от Worldometer пресметнах за 20 европейски държави при каква степен на разпространение на вируса са въведени извънредни мерки. Понеже всички държави имат различно население, различно време на първите регистрирани случаи и скорост на разпространение на вируса, беше необходима малко математика, за да нормализирам данните, така че да могат да бъдат сравнявани. Реших, че добър показател би бил при колко заразени на един милион население съответната държава е въвела строги ограничения. Нали нашият премиер се бие в гърдите колко навреме е затворил държавата, пък видиш ли, колегите му от старата Европа реагирали едва когато видели как изнасят труповете… Така ли е наистина?
За моя (очаквана) изненада се оказа, че моментът на локдаун в отделните държави съвсем не е случаен и продиктуван единствено от паника, че работата е вече изтървана. Точно обратното: в почти всички стари демокрации строгите мерки са наложени в забележително сходен момент – а именно в деня, в който заболеваемостта достига или се очаква в следващия ден да достигне 100 човека на милион. Нямам никаква представа дали такъв критерий присъства в протокола за действие при заплаха от епидемия и какви други фактори се вземат предвид, но цифрите за забележително консистентни. Очевидно Европа се придържа към единни стандарти в това отношение. (Разбира се, тези стандарти могат да бъдат ревизирани на базата на настоящия опит с коронавируса, но е факт, че ги има.) Странно защо не чух някой у нас да говори за такива стандарти.
Ето и моето обяснение – у нас нещата се решават на око. Както споменах, стара Европа не бърза да предприеме строги мерки, преди заболеваемостта да достигне 100 на милион (Франция, UK, Австрия, Белгия, Норвегия), или малко по-консервативно 60-70 на милион (Холандия, Дания, Португалия, Гърция). Факт е, че най-тежко засегнатите Италия и Испания са закъснели – съответно затварят при 122 и 112 на милион. (Не споменавам Германия, защото поради стратегията й с масовото тестване, данните й са несъпоставими с останалите страни.) Бившите соц страни действат доста по-предпазливо – допускам заради по-крехките си здравни системи, но също вероятно и поради по-бавното разпространение на вируса (коментирано в медиите във връзка с хипотезата за БЦЖ ваксината). Те затварят при около 30-40 на милион (Унгария, Румъния). (В настоящия момент всички тези страни вече са “изравнили кривата” и започват поетапно разхлабване на мерките.)
Къде сме ние? Сред отличниците, разбира се – които блокираха държавата при скромните трима заболели на милион! (Впрочем, не сме единствените – сърбите са по петите ни с 5 на милион). Тази проста статистика, разбира се, може да се тълкува по различни начини. Но това, което в началото ни изглеждаше като похвално бърза реакция, с фантазията, че колкото по-рано се изолираме, толкова по-бързо ще се справим с нашественика, вече не изглежда точно така, след като постепенно разбираме, че колкото по-девствени за вируса оставаме, толкова и по-уязвими оставаме по отношение на него. А вирусът ще бъде сред нас още доста дълго време! Т.е. перспективата ни е хем болни/очакващи да се разболеем, хем гладни, защото заплахата няма как да бъде магически отменена след месец или два.
По-интересно обаче е друго – какво говори тази паническа реакция за нашите управници? Хипотезите ми са няколко:
(1) Прикрита зад патерналистична загриженост маневра, целяща да не изложи на показ плачевното състояние на здравната ни система – например, че тези 2000 интензивни легла съществуват само декларативно, или ако са реалност, то няма достатъчно лекари, които да ги обслужват (от началото на кризата натоварването е едва около 1%).
(2) Игнориране на експертното мнение, освен ако не е угодно – ако все пак здравните власти се ръководят от общопризнат протокол за критериите, според които следва да се налагат определени мерки, фактът, че нашите управници не се съобразяват с тях, а действат по свое усмотрение говори, че се водят от пословичния принцип “Абе, те ли ще ми кажат на мен!” (Да ви звучи познато?)
(3) Вместо на наука, политиците ни се осланят на фантазии – на Андрешковски фантазии! – че ще го надхитрим, мамка му и вирус – те богатите държави са загубили рефлексите си за оцеляване, но ние, видите ли, ще му стъпим на врата, ще го уморим от глад (макар и ако трябва първо себе си да уморим от глад).
(4) Страх да влязат в диалог с непознатото – вероятно ще прозвучи крайно непопулярно в тази ситуация – защото, когато сме ужасени от някаква заплаха, ни се струва, че няма друго правилно решение, освен заплахата да бъде изкоренена в зародиш. Но нека за момент излезем от конкретиката на вируса. Едва ли нещо в нашето психо-биологично битие може да бъде изкоренено веднъж и завинаги. Злото се появява, често неусетно, неподозирано, и ще продължи да се появява в живота ни. Единственият начин да му противостоим е да го изучаваме. Което означава да позволим толеранс за някаква интеракция, някакъв “диалог” с него. Ако хвърлим целия наличен репресивен апарат, за да го забраним, потиснем, унищожим, преди да е проявило известна част от характеристиките си (при това без оглед на цената), как ще научим нещо за него, така че да придобием увереността, че можем да го управляваме и да се справим с подобна заплаха и в бъдеще? И не казвайте, че при такава постановка някой ще трябва да бъде пожертван (и кой ще поеме отговорност за това) – да, в криза понякога се налага лидерите да поемат и такава отговорност! Пък смелчаци и безразсъдни (в добрия смисъл на думата), които да са готови да застанат очи в очи с опасността, за да я изследват, винаги ще има. Човечеството оцелява, благодарение на тях!
Светкавичната несъразмерна реакция е израз на страх – на атавистичен страх – че си сам в джунглата, че трябва да се спасяваш сам. Че не усещаш закрила (родителска, институционална, партньорска), за да можеш да се поогледаш, преди да реагираш, да премериш реакцията си, да я калибрираш, камо ли да изпробваш ново поведение. Това е поколенческа травма, на деца отгледани от вечно уплашени родители – дефицит, които носим исторически. Това е страхът, който ще вмени вина, ще критикува “безотговорността” на другите, вместо собствените си неадекватни решения. Но нека не искаме прекалено много. Само да решим от кое по-напред да ни пази Господ – от вируса или от страхливи управници. За едното поне изборът е в наши ръце.
За автора: Полина Юлиева е психолог, магистър по клинична социална работа и психоаналитичен психотерапевт