Автопойеза:
Разбирането за човека и мястото му в света се освобождава от представата за една обща предзададена реалност, която можем да променяме директно чрез силата на ума и действията си. Вместо това теорията за автопойетичните системи предлага идеята, че реалността е съставена от неизброимо множество от саморегулиращи и самовъзпроизвеждащи се системи, които се намират в постоянно взаимодействие помежду си, такова, че всяка система се явява обкръжение за други системи, които взаимно обуславят развитието си, но никога не се намесват пряко в операциите една на друга. Така човекът вече не се разглежда като единство на ум и тяло, в което умът има господстваща роля (една остаряла просвещенска доктрина, която не успява да обясни голяма част от психичните и социалните явления днес), а като динамична свързаност на поне три самостойни системи — биологична, психична и социална.
Всяка от тези системи е автопойетична, което означава, че сама поражда и поддържа себе си с набор от собствени операции, продиктувани от собствената й (само)организация. Това, че една система произвежда себе си означава също, че произвежда и границите си с обкръжението. Веднъж създала свои граници, всяка система става оперативно затворена — един вид самодостатъчна — не зависи и не допуска намеса отвън, за да функционира. Но това не значи, че няма връзка и не комуникира със своето обкръжение, което на свой ред също е самостойна и затворена система (или множество от такива). Взаймодействието обаче е чисто “информационно” – системата сама “решава” (дори биологичната система, която няма разум в общоприетия смисъл) какво да предприеме на базата на получената информация, в зависимост от собствената си организация. (Например психичната система получава информация от социалната система – на базата на споделен смисъл – че дадено поведение е неприемливо, при което психичната система на един човек ще реагира с коригиране на поведението, докато при друг със засилване на същото контрапродуктивно поведение.)
Но как е възможна промяна, ако системите са затворени и не могат да бъдат директно повлияни отвън? Самата същност на автопойезата позволява това. Тя е процес на самопораждане, при който системата постоянно получава и реагира на информация от собствените й компоненти, така че да поддържа непроменлива организацията си и да продължава да съществува, запазвайки идентичността си дори при подмяна на някои от компонентите (можем да мислим за една биологична клетка, например). Именно тази организация е отговорна за това как системата ще реагира на външни смущения и дразнения. Ако те са в оптимален диапазон (т.е. не са просто шум и не са разрушителни за системата), тя вероятно ще отговори с определена промяна на структурните си елементи, постигайки по този начин по-високо ниво на сложност и увеличавайки шансовете си за оцеляване (при запазване на организацията = идентичността си). Структурните промени от такъв порядък едновременно поддържат стабилността на системата и способстват за пораждането на нови, по-сложни организационни форми (ко-еволюция). (Например развитието на правната система, кореспондиращо с промяната на обществения ред/йерархия и пр.)
Както стана ясно, оперативната затвореност на автопойетичните системи не ги възпрепятства да бъдат “отворени” към обкръжението си. Напротив — постигането на автономност им позволява да си изградят механизми — биологични, ментални, комуникационни — чрез които да наблюдават своето обкръжение. Затваряйки се, те образуват един вид “мембрана”, благодарение на която могат да различават себе си от обкръжението си и така да влязат в отношение с него (да го проблематизират или да резонират с него). Т.е. може да се каже, че способността на системата да наблюдава и да влиза в отношение с обкръжението си е функция на нейното отграничаване (диференциране). Способността за наблюдение е от ключово значение, защото само така системата може “да реши” да настрои операциите си към промяна. Никаква пряка намеса отвън не може да стори това.
Как всичко това е свързано с психотерапевтичния процес и постигането на промяна чрез него? Значи ли, че никаква пряка намеса на психотерапевта не може да промени психичната система на неговия пациент? Да, и слава Богу! Единственото, което терапевтът може да направи, в качеството си на обкръжение за пациента, е да предизвика у него известно вълнение, колебание, учудване, което вътрешната му организация да сметне за достатъчно основателно, за да пожелае да се придвижи към по-висока системна сложност (равнозначно на по-голяма жизнеспособност), или казано на терапевтичен жаргон — да направи малка крачка по пътя на собствено личностно израстване.
Само така е възможна промяна. Ние сме продукти на самите себе си и произвеждаме собствената си реалност. В известен смисъл ние можем да правим само това, което правим. Да научим само толкова, колкото се интересуваме. Не можем да получим отговори на неща, за които нямаме въпроси. Но каква е отговорността на терапевта, когато няма изпитана технология на въздействие? Когато няма линейна причинно-следствена връзка, между въздействие и промяна? Широката цел на психотерапията е да се помогне на клиента да се ангажира в един оздравителен психологичен процес с по-бързи темпове, отколкото би могъл да го направи само със собствените си усилия. Това означава да осигури среда за експериментиране, в която действията на клиента да бъдат разбирани като въпроси, на които търси отговори. Ролята на терапевта е не само да чува тези въпроси като пролуки в структурния код на психичната му система, където въздействието има шанс да резонира, но и във всеки един момент да “слуша” за менталния регистър, в които клиентът на свой ред “чува”, за да се акордира с него. Останалото е… автопойеза!