Растем или стареем – последното изпитание

Corné Akkers

“Никога не е твърде късно да станеш човека, който си можел да бъдеш.” – Джордж Елиът

Развитието – във всяка една възраст – зависи от способността ни да се занимаваме със смисъла на преживяванията си с въображение, смелост и дълбочина. Дори в залеза на живота ни максимата на Фройд, че „човек трябва да учи по нещо от всяко преживяване“, продължава да бъде валидна. В следващите страници ще проследим, включително и с пример от терапевтичната практика, сложната плетеница от фактори, вътрешни и външни, които влияят върху способността на човек да се развива и израства, или – в неблагоприятния случай – да се откаже от развитие, да блокира потенциала си, или да го насочи към цели, които са в разрез с интересите на личността му. 

Прехвърлили петдесетте, обикновено минаваме за „зрели хора“. Но много често именно през последните десетилетия от живота способността ни да поддържаме “зряло състояние на ума” се натъква на най-трудните проверки. Въпросът дали е възможно да продължим да се развиваме остава на дневен ред и дори може да ни занимава повече от всякога. Но между този период и по-ранните фази от живота има съществена разлика. Физическата дегенерация и неизбежността на смъртта придобиват все по-голяма тежест. Степента, в която тези допълнителни – и неотменни – съображения стимулират, застрашават или спират емоционалния растеж, до голяма степен ще зависи от това колко успешно е постигнато “зряло състояние на ума” през по-ранните десетилетия. Ще зависи от относителния успех или неуспех на по-ранното ни справяне с раздели и загуби (конкретни и метафорични), и свързаните с тях чувства на скръб, липса, гняв, вина или разочарование. С други думи, ще зависи от опита на човека да посреща или избягва емоционалната болка.

Говорим за опита ни със загубите, защото в този момент от живота е възможно да има много външни загуби: на възрастните родители, а може би и на приятели. Децата напускат дома или вече са го напуснали. Предстои пенсиониране или раздяла с активния професионален живот. Но също и защото е в ход фундаментална психична промяна – едновременно вътрешна и свързана с външните обстоятелства: допускането на собствената ни тленност. Метафорично, но и буквално, перспективата за край на живота е финалният тест доколко сме успели да се научим да приемаме загубите и болезнеността на живеенето – да “изстрадваме” опита си, вместо да го избягваме чрез защитни маневри на поведението или характера. 

Martel Chapman

Ранният опит

Ако направим пълен кръг към ранния опит на бебето, само добрата „мислеща“ майка (обгрижваща фигура) може да модулира първичните му страхове, които за него са непоносими. (Това често са страхове от апокалиптичен порядък – за разпад и гибел на крехкото му същество.) Само ако бебето се чувства достатъчно подкрепено и разбрано във взаимоотношенията с майката, впоследствие ще може да изгради усещане за себе си, като за способно да се справя с неизбежните загуби. Ще бъде човек, който не се страхува да рискува, да се освобождава от ненужното, да бъде отделен индивид, но и здравословно зависим от другите, да има смелостта да бъде различен и да бъде себе си по автентичен и честен начин. В такава подкрепяща среда, въпреки първичните му страхове от изоставяне и гибел, бебето е в състояние да започне да интегрира своята разделена и поляризирана представа за света. Екстремните колебания между любов и омраза могат да бъдат омекотени.

Това е важно развитийно постижение, което наричаме способност за амбивалентност – способността на детето да приема, че може да изпитва добри и лоши чувства към един и същи обект едновременно (първоначално най-често това е майката). Майката, към която са насочени любовните чувства, и майката, към която са насочени ненавистните чувства, вече не се възприемат като две отделни фигури – като злата вещица и добрата фея – а като една и съща майка, която понякога задоволява, понякога разочарова. Тази майка вече изглежда малко по-обикновена, малко по-пропорционална. Временните раздели с нея, разочарованията и фрустрациите, които неизменно причинява на детето в ежедневното общуване с него вече не се изживяват като фатални и непоносими, чиято реалност трябва да бъде отричана и от която неукрепналата психика на детето да има нужда да се защитава на всяка цена. 

В хода на израстването този комплекс от взаимоотношения, тревоги и защити се срещат по безброй начини. И те винаги ни поставят пред един и същи въпрос: в състояние ли сме да се ангажираме емоционално с преживяването или трябва да всяка цена да го избегнем? Мелани Клайн, една от основополагащите фигури в психоанализата, разглежда тази дилема като избор между това да бъдем “психически живи” или да минем през живота си “психически мъртви”.