Способността за развитие
Способността за развитие (или изборът да бъдем “психически живи”) във всички етапи от живота силно зависи от степента, в която сме способни да толерираме разочарование и липса. Човек ще е в състояние да се справи с предизвикателствата на средната и напредналата възраст, в степента, в която е успявал до този момент да приеме комплексността на своя опит и да интегрира болезненото и приятното, вместо да се стреми да избягва или да отрича горчивите хапове, настоявайки на „правото си на щастие“. „Правото на щастие“ (извън смисъла, който има като гарантирано от Американската декларация за независимост) изразява и нещо много специфично за натиска на съвременната култура. Това е натиск, който върви против умереността и смирението и насърчава преследването на илюзии, постилайки пътя на разочарованията през третия период от живота.
Ако на човек не му достига вътрешна устойчивост, за да премине през новите или подновени предизвикателства пред усещането за това “кой съм аз”, е твърде вероятно да прибегне до по-ранни модели на функциониране, мобилизирани в услуга на избягване на болката. Сега болката може да е от действителна загуба на близък или да е свързана с многото символични загуби, които на този етап започват да хвърлят сянка върху нормалния живот: загуба на възможности, на здраве и енергия, на политически или професионални идеали, на сексуална потентност, на физическа сила и привлекателност, на присъствие и подкрепа на родители и деца.
Защитни маневри
Изправени пред тези трудности, може да се очаква, че хората ще търсят начини да се предпазят от непосредственото им въздействие. Ще предприемат защитни маневри, за да намалят психичния и физическия си дискомфорт. Някои ще се върнат към поведение, което изглежда инфантилно или юношеско, променяйки нагласите си и ангажирайки се с дейности, чрез които сякаш се опитват да отрекат хода на времето. Други ще възприемат курс на предпазливо оттегляне или ще се поддадат на обсесивните си тенденции, характерни повече за предюношеския период (например колекционерство, хобита) в опит да избегнат по-нататъшно движение напред. Под натиска на конкретните проблеми на късната възраст човек може да се върне и да се установи сравнително постоянно в едно от тези по-ранни състояния на ума. Или може да се движи между едно ранно състояние и друго, което е по-подходящо за актуалната му възраст. Но има и една трета възможност: да съумее да се противопостави на привличането на тези по-ранни режими на функциониране и да устои на емоционалните предизвикателства, придвижвайки се към едно ново и може би все още малко познато, “зряло” състояние на ума.
На този етап различните индивидуални начини за избягване на емоционалната болка, възприети в миналото, с течение на времето са придобили облика на характер. Така някои хора стават “повърхностни”, или “предаващи се”, или “поддаващи се”; опитващи се да заобиколят или дори да отрекат процеса на остаряване. Всеки от тези отговори (на характера) може да бъде тъжно свидетелство за това колко повече човек е научил от силите (вътрешни и междуличностни), възпрепятстващи развитието, отколкото от онези, които го насърчават. Те водят до едно преобладаващо пасивно и депресивно настроение, до чувството, че животът ги е подвел или ги е разочаровал, че обстоятелствата са ги надвили. И все пак същите тези отговори могат да описват и нещо друго, нещо, което ясно проличава в следващия пример: а именно че ранните неинтегрирани преживявания на загуба може да са хвърлили дълга сянка върху развитието на личността. Усещането за провал или страхът от провал могат да се простират далеч назад през годините, но подлежащите тревоги и задръжки все още има шанс да бъдат, с известна доза кураж, достъпни за преосмисляне.