Дилемата на г-н С.
Един пример хвърля светлина върху връзката между ранните загуби и разнообразните начини, по които те, капсулирани, продължават да присъстват в живота ни и как човек може да се ангажира с тях, за целите на своето емоционално израстване, дори много години по-късно. Г-н С., прехвърлил шейсетте, се обръща към психотерапевт за първи път през живота си. Поводът е, че с наближаване на пенсионирането му, започва да става нетипично раздразнителен, нерешителен, тревожен и по смущаващ го начин сексуално заинтересован от по-млади жени. Изпитва вина и се чувства деморализиран. Особено фокусиран е върху физическа си форма и външния си вид. Имал е не кой знае колко успешен професионален живот като управител на средно ниво и винаги се е чувствал „малко провален“. В училище не се справял много добре и не е успял да “си вземе нещо полезно” от образователния процес. В младежките си години попаднал в банда, която се занимавала с дребни измами, палежи и кражби на коли и пропилял много часове в игри на ротативки. По-късно в работата си също прибягвал до дребни измами, но успявал да остане неразкрит.
Не е необичайно пенсионирането да повиши нивото на тревожност и да засили негативните черти на характера. Сякаш без рутината на работата, която да осигурява външна структура, вътрешната интеграция на личността бива застрашена. Когато липсват достатъчно вътрешни източници на себеорганизация, професионалната среда до голяма степен изпълнява тази функция. Но когато се стигне до момента тя да бъде напусната, заедно с установените навици и общуването с колегите, липсата на каквато и да било друга посока или смисъл може да стане болезнено очевидна.
Мерките, които човек предприема за избягване на нежеланите чувства, независимо дали са на провал, празнота, безсмислие, завист или безсилие, са донякъде предсказуеми. В култура, в която на почит са “младите и красивите”, а старите получават толкова малко уважение и внимание, много хора, като г-н С., се поддават на подтика да се включат в надпреварата с времето, опитвайки се да победят застаряващото тяло, да останат млади и енергични.
При тези обобщения обаче има опасност да загубим специфичността на индивидуалния опит. Например в случая на г-н С. неговият терапевт открива една болезнена зона отвъд разпознаваемите дилеми на остаряването, зона, която изглежда трудно достижима. Той понякога забелязва моменти на интензивност и страст, които се открояват от обичайния плосък и малко клиширан начин, по който г-н С. представя себе си и живота си. Усещането, което все повече придобива очертания е, че личността му сякаш е „изтъняла“, сякаш в началото на живота си се е задоволил с един безопасен и доста скучен начин на съществуване, може би, за да избегне нещо, което иначе би могло да бъде преживяно като прекалено разрушително, нещо, което не би могъл да интегрира в личността си, такава каквато тогава я е познавал.
Заровени спомени
Когато г-н С. е бил дете, баща му загинал при инцидент и той си спомня много малко за него. Въпреки това предава на терапевта си усещане за преживяване на непоправима загуба. С течение на времето г-н С. установява все по-доверени отношения с терапевта си и започва да си спомня повече подробности от детството си. Баща му имал малък автосервиз и като момче на седем-осем години г-н С. прекарвал часове при него, наблюдавайки го как поправя автомобилите. Спомня си и други споделяни с удоволствие занимания: как палели огън в двора и как се забавлявали на старите игрални автомати, складирани на тавана.
С появата на повече подробности разказите на г-н С. придобиват текстура, цвят и специфичност, усещането за страстта на тази споделена близост между баща и син става много осезаемо. Поведението му се променя и езикът му придобива жизненост и експресивност, докато си спомня все повече и повече от онези щастливи времена – нещо като “райска градина”, от която сякаш е бил завинаги прогонен.