Растем или стареем – последното изпитание

Ismael Nery

Цената на избора

Често страхът от страдание е по-лош от самото страдание. Когато тъгата и загубата ни завладеят, всички намираме свои начини за справяне. Те могат да са различни от начините от по-ранните ни години, но все така ще са свързани със същия психичен избор – дали да избегнем болката или можем да я посрещнем и трансформираме; дали основният ни импулс е да се опитаме да се отървем от болката, избягвайки ангажиране с нея, или имаме ресурсите да я понесем психологически и да се опитаме да се справим с нея вътрешно.

С преминаване в късните години от живота си можем да развием този капацитет и да станем по-меки, по-прощаващи, по-малко завистливи, по-благодарни, по-способни да приемаме живота, работата, децата си, каквито са, вместо каквито „е трябвало“, или „е могло“, или дори „биха могли“ да бъдат. Но също така можем да станем и още по-изискващи, грандоманни, цинични, огорчени, интелектуално нечестни.

Всички тези характеристики започват като защитни мерки, евентуално срещу силна завист или застрашаваща загуба, но те често стават все по-трудно модифицируеми и дълбоко вкоренени навици на ума, които ограничават възможността за по-нататъшен емоционален растеж. Механизмите на проекция и интроекция, които поддържат тези състояния на ума, са добре изследвани от психоанализата. В зависимост от баланса във всеки отделен човек между тези две тенденции, от съответната им сила и интензивност през по-ранните години и от характера на миналите и настоящи стресови фактори, всеки индивид ще подходи към последния етап от живота си много различно оборудван, за да посрещне както неизбежните загуби, така и променената концепция за живота, в полезрението на който краят вече не изглежда безкрайно далеч. Пред лицето на тези изпитания някои от нас ще започнат да странят все по-ригидно от непознати начини да виждат света около себе си, докато други ще успеят да останат отворени за нов опит с желание да продължат да учат и изследват преживяванията си.

В третата възраст, както и във всяка друга, акцентът е върху способността ни да бъдем честни със себе си. Дали имаме куража да се изправим пред смъртта като външен факт и пред собствената ни деструктивност като вътрешен? Реалността на неизбежния край поставя в рязък контраст различните начини, по които човек може да е истински “пораснал”, или само да изглежда като такъв. Защото смъртта е също метафора на всички загуби в живота, на онези, които вероятно някога са ни изглеждали катастрофални или болезнено и непоносимо окончателни, поради което отчаяно сме ги избягвали. Здравословната ангажираност с живота означава готовност да се изправим не само пред собствената ни смъртност, но и пред реалността на “смъртоносните” удари – както идващите отвътре на нас самите, така и тези, които ни заплашват от външния свят.

Всеки човек носи в себе си потенциал да развие личност с богатство и дълбочина, потенциал да черпи от собствения си опит основните елементи за по-нататъшния си растеж. При неблагоприятни обстоятелства всеки може да бъде отклонен от автентичното си аз. Но и всеки има шанс да изгради лична структура с уникална красота. Целта на тази статия бе да илюстрира ползите от усилията да разбираме смисъла на житейския си опит и трудностите, съпътстващи този процес – предизвикателството да развием свой собствен ум, да станем себе си. Процесът на намиране на собствено място в света за всяко поколение се нуждае от постоянна ментална и емоционална работа, от най-ранните усилия на новороденото бебе до онези в последните години от живота.

* * *

Reference: Margot Waddell, „Inside Lives: Psychoanalysis and the Growth of the Personality“


Полина Юлиева