Как семейната травма се предава през поколенията, как влияе върху живота ни и как да прогоним призраците от миналото? С д-р Галит Атлас разговаряме по тези теми от книгата й „Емоционално наследство“, чиято премиера в България се състоя наскоро.
Д-р Атлас, „Емоционално наследство“ е книга за тайните – за тайните, които крием от другите, но и за тайните, които крием от себе си. Бихте ли открехнали малко завесата за българските читатели?
С удоволствие! Всъщност книгата е разделена на три части: първата е за наследената тайна от предишните поколения – от нашите баби и дядовци – това, което клиницистите наричат трансгенерационна травма. В тази първа част разказвам как травматичният опит на предците оказва влияние върху живота на техните внуци. Хората винаги се изненадват да открият такава връзка в собствената си история и намират в нея дълбока, непосредствена истина. Мисля, че всеки, който прочете книгата, стига до подобно разбиране за смисъла на свои собствени трудни житейски дилеми.
Втората част е за тайните на нашите родители и в нея става въпрос за всичко онова, за което се мълчи в семейството, например за неща, които са се случили преди да се родим, или когато сме били съвсем малки. Нежелани бременности, депресивни епизоди, събития, за които няма свидетелства в нашата история. Неща, които се отричат или за които никога не ни е разказвано.
И накрая третата част е за тайните, който крием от самите себе си. Което е удивително, защото става въпрос не само за неща, които са пазени в тайна от нас, но също и за такива, които знаем, но които никога не сме свързвали с настоящите си затруднения. Такива са и най-честите отзиви, които получавам от читателите – много хора знаят семейната си история, но до този момент не са правели връзка с емоционалните проблеми, които имат в момента. Това аз наричам тайни, които крием от себе си – те са свързани с нашите защитни механизми, с психичните операции, които извършваме, за да избегнем болката от осъзнаването на нещо, което може силно да ни смути и дестабилизира.
П.Ю.: Във въведението на книгата казвате, че предишните поколения са споделяли максимата, че това, което не помним, не може да ни нарани. Но сега знаем, че това не е точно така и че ако едно нещо е пазено в тайна, не означава, че не оказва влияние върху живота ни. Нещо повече – разбираме, че пазенето на мълчание рядко е еднопосочен процес – в семействата има нещо като пакт за мълчание, има негласни правила за какво не може да се говори и за какво не може да се пита, които всички спазват доброволно. Какво крепи този договор?
Д-р Атлас: Днес е безспорно – и работата ми с пациентите го потвърждава всеки път – че това, което не знаем за себе си и за семейната си история ни причинява много повече страдание от това, което знаем. И това е интуитивно вярно – защото нещата, които знаем, било по отношение на себе си, или в която и да е друга сфера – са в много по-голяма степен в наш контрол, отколкото тези, които не знаем. Не можем да контролираме това, което не знаем – то продължава да влияе върху живота ни, без да можем да направим каквото и да било, без свобода на действие или възможност да предприемем стъпки да го променим.
В известен смисъл пазенето на тайна е двупосочен процес, защото както родителите се опитват да минимизират щетите, да предпазят децата си от бремето да носят тяхната болка, така и децата се стремят да предпазят родителите си от повторното преживяване на онова, което е било травматично за тях. Така сякаш се сключва договор между родители и деца, чиято цел е болката да бъде избегната на всяка цена.
П.Ю.: Една сентенция казва: „Човек е толкова болен, колкото са тайните му“. Но в „Емоционално наследство“ говорите как семейните травми, обвити в тайна, така или иначе си проправят път през поколенията в умовете на наследниците. Тогава има ли значение какво и как се разкрива на следващото поколение?
Д-р Атлас: Дилемата дали и какво да се каже занимава много родители, които се тревожат как техният травматичен опит ще се отрази на децата им. Когато говорим за травма, винаги се движим по тънката граница между „твърде много“ и „не достатъчно“, между твърде експлицитно и твърде завоалирано. Често се чувстваме хванати в този капан между двете крайности, защото, когато става въпрос за травма, мярката е винаги трудна.
Но това, което най-напред трябва да направим, е ние самите да преосмислим травмата, преди да я комуникираме на следващото поколение. Защото със сигурност не бихме искали да стоварим върху децата си суровия непреработен материал от травматичния ни опит. Нещо, което хората често ми казват, рефлектирайки върху книгата е, че „аха“-моментът, т.е. моментът на разбирането настъпва много бързо. Това е така, защото връзката между историята на предшествениците ни и собствените ни емоционални проблеми е нещо, върху което по-рано не сме се замисляли и когато влезе в полезрението ни, на минутата придобива смисъл. И тогава можем да започнем да мислим върху преживяването си и да говорим за него, дори няма нужда да е в терапия, а да е просто с други хора, но все още не със следващото поколение. Мисля, че това, което е добре да разкрием, трябва да е в някаква степен преработено, като си даваме сметка, че никога не можем да преработим едно травматично събитие напълно.
П.Ю.: Всяка връзка предполага – и в още по-голяма степен междупоколенческата връзка (връзката родител-дете) – че имаме, волю или неволю, отношения и с онази част от личността на другия, която американският психиатър Хари Стек Съливан нарича не-мен (not-me), т.е. с нейните дисоциирани, отречени, липсващи части. Изглежда това е травматогенното за следващото поколение – в някакъв смисъл травмата се предава през липсващото, през това, за което няма думи, няма разказ, през неизразимото. Как пациентът носи своите призраци в терапевтичния кабинет?
Д-р Атлас: В терапевтичната сесия пациентът не е единственият, който е с нас в кабинета – там неизменно присъстват поне още две поколения – родителите, бабите и дядовците, ако не и още по-нататък. Добавяме едно допълнително ниво на слушане. Това, за което се опитваме да слушаме, са неизразимите преживявания, всичко, което не е формулирано в думи, защото травматичните преживявания дезинтегрират ума. Всичко, което предишното поколение дори не е можело да събере в мисъл, държи следващото неспособно да прави връзки между нещата, да рефлектира върху тях, и тези неща живеят в семействата под формата на тайни.
Начинът, по който ние се опитваме да чуем неизразимото в терапевтичния кабинет обикновено е чрез вслушване в пропуските, в липсващото, в това, което не присъства. Това важи и извън терапията. Пациентите често ме питат, как да разбера какво се е случило, как да разбера, ако никой не ми казва? В тези случаи казвам, че тайните имат свой собствен глас. Слушаме това, което се казва, но също така винаги се вслушваме и в онова, което не се казва, и проследяваме пропуските.
П.Ю.: Във глава втора „Объркване на езиците“ говорите за това, как травматичните преживявания, останали „без свидетел“, които са игнорирани, на които е отказано внимание, с течение на времето не само не намаляват патогенния си ефект, но по патологичен начин обрастват с нови значения, придобиват травматичен смисъл в едно „отложено време“, Фройд го нарича Nachträglichkeit, afterwardness на английски. Този феномен се среща често при жертвите на инцест, например, и историята на Лара красноречиво го показва. Можете ли да ни кажете повече за този парадоксален механизъм?
Д-р Атлас: Идеята зад това понятие е, че ние постоянно преработваме и преосмисляме опита си. Това ни позволява да преоткриваме неща в позитивния смисъл, но когато става въпрос за ранен травматичен опит, за който в семейството се мълчи – особено за преживяно сексуално насилие в детството – върху тези ранни преживявания с течение на времето се наслагват все по-болезнени значения.
Още Фройд говори, че сексуалните посегателства в детството не винаги се регистрират като травматични от самото дете. Още повече, когато са извършвани в контекста на демонстрирана грижа или специално внимание към детето. В тези случаи детето е въвлечено в нещо, което умът му не е в състояние смислово да организира и което едва по-късно през живота си започва да разбира. Така травматичният опит се активира в ума от различен ъгъл във всеки следващ развитиен етап, през който подрастващият преминава – юношество, първи интимни отношения, създаване на семейство, родителство и т.н. В най-честия случай за детето, преживяло насилие, ако бъде оставено на собствените си ресурси без необходимата помощ, това преразглеждане продължава да се случва по травматичен начин.
П.Ю.: Като говорим за парадоксални преживявания, не можем да не споменем чувството на срам, което съпътства травматичния опит. Жертвите на посегателства от всякакъв характер и мащаб, от насилие в семейството до етнически и расови гонения биват измъчвани години след преживяното от съкрушително чувство на срам, без да имат вина за случилото се и без да са можели да го избегнат. Защо е така? И това ли е причината да крием травматичния си опит, да го пазим в тайна?
Д-р Атлас: Точно така. Свикнали сме да мислим, че нещата, които традиционно се свързват с чувство на срам са сексът и парите. И това е вярно – много от тайните ни са свързани със секс и пари. Но аз бих добавила към тях и травмата. Във всяко семейство има някаква история на травма – на нещо лошо, което се е случило и което не сме могли да предотвратим. Срамуваме се от травмата, защото сме били абсолютно безпомощни пред случващото се. Вземете например оцелелите от Холокоста – цяло едно поколение беше потопено в чувство на срам. Те не говореха за преживения ужас, защото се срамуваха, че са били жертви, а жертвите изпитват огромен срам от своята безпомощност. Бяха необходими много години, за да се промени това. Мисля, че е изключително важно жертвите да се осмелят да говорят и нашата задача като общество е да дадем глас на хората, за да им помогнем да се освободят от срама на травматичния си опит.
П.Ю.: Темата за трансгенерационната травма не е съвсем нова, тя става актуална през 50-те и 60-те години на миналия век, когато клиницистите започват да се интересуват и да имат наблюдения как травмата от Холокоста се отразява на следващото поколение – на наследниците на оцелелите и на загиналите. Но в по-ново време трансгенерационна травма сякаш придобива допълнителна легитимност през епигенетиката, която се занимава с негенетичните фактори (т.е. факторите на средата), които влияят на експресията на гените. Как се допълват епигенетиката и психоанализата за разбирането на травмата?
Д-р Атлас: В известен смисъл епигенетиката запълва една празнина по отношение на трансгенерационното пренасяне на травмата, която не може да бъде напълно обяснена от психоанализата. И това се посреща с облекчение от много хора. Но психоаналитичното обяснение е малко по-сложно от биологичното. То опира до това как носим в себе си своите родители и прародители, по какъв начин техните преживявания живеят в нас и определят живота ни, дори без да ни е разказвано за тях. Понякога тези истории граничат с невероятното, остават ни без думи – как е възможно да знам всичко това, без някой да ми е разказвал? Давам много примери в книгата и всички те илюстрират различни аспекти от несъзнаваната комуникация.
Несъзнавана комуникация в случая означава, че един човек (от едно поколение) комуникира с друг (от следващото поколение) без информацията да минава през съзнателна преработка, без комуникиращият да има такова намерение и без да си дава сметка, че го прави. Изключително енигматичен процес! Често мисля как бих могла да го обясня по-прагматично, особено за по-широка аудитория, и тук идват на помощ епигенетичните изследвания, които показват как травмата се предава на следващото поколение като оказва въздействие на телесно ниво – как стресовите хормони променят експресията на гените. Разбира се, не променят самите гени, а само тяхната експресия, и именно това се наследява. Добрите новини са, че този процес работи и в обратната посока – благоприятната среда също влияе върху експресията на гените, и в този смисъл психологическата работа може донякъде да бъде решение.
В много отношения това са изключително ценни открития, и все пак те не дават обяснение как следващото поколение научава на съдържателно ниво травмите на предците. Ако епигенетиката открива повишена чувствителност към травматогенни стимули у следващото поколение – т.е. моментът, в който тялото е бомбардирано от стресовите хормони, то става по-уязвимо и тази уязвимост се предава нататък, в „Емоционално наследство“ аз говоря за нещо доста по-мистериозно, а именно как следващото поколение отговаря на конкретното съдържание на травмата, преживяна от предишното.
Вече по този въпрос най-добро обяснение предлагат изследванията на привързаността, които ясно показват, че бебетата реагират спрямо обгрижващите ги фигури от момента на раждането си. По много интуитивен начин децата, които са почти изцяло зависими от родителите си за своето оцеляване, регистрират всичко, което родителят прави, всичко, което казва, но също така и всичко, което премълчава. С други думи децата познават родителите си „отвътре“.
П.Ю.: Една популярна сентенция на Юнг гласи: „Докато не направите несъзнаваното съзнавано, то ще ръководи живота ви и ще го наричате съдба.“ Но това, което е несъзнавано е всъщност наше сляпо петно – не само, че не знаем какво има там, но дори не знаем, че изобщо има нещо, което не знаем. В историята на Рейчъл например говорите как една несъзнавана част от нас може да върви срещу съзнаваните ни цели и дори да ги атакува и саботира. Какъв е пътят към справянето с това?
Д-р Атлас: Това е сложен въпрос. Kогато някой ни потърси за терапия, естественото предположение е, че иска промяна. Ние обаче знаем, че човек истински се страхува от промяната, което е съвсем логично, защото промяната е стъпка в неизвестното – не знаеш накъде ще те отведе, какво ще се случи, кой ще бъдеш след това. Т.е. ние винаги сме амбивалентни към промяната, защото промяната може да означава, че трябва да приемеш и да се примириш с много загуби. В историята на Рейчъл например говоря за хората, които идват на терапия и казват „искам да имам връзка“ или „искам да имам кариера“ и тогава се изправяме пред несъответствието между това, което човек иска да има и това, което в действителност има, което често означава несъответствие между това, което може да понесе и това, което не може. Защото не всеки може да понесе това, което иска – включително любовта или брака. Да имаш свое собствено семейство може (несъзнавано) да означава да се разделиш с родното си семейство, да пораснеш, да предадеш родител. Ние всички имаме такива дилеми и мисля, че всеки би разпознал някои от тях у себе си. Копнежът по нещо е невероятно чувство – толкова интензивно възнаграждаващо, че ни е трудно да се откажем от него в полза на реалното нещо, за което копнеем. Защото реалността винаги е по-малко бляскава от фантазията. Дори славата е по-малко бляскава от представата за нея. Всъщност всяка промяна е свързана с преразглеждането на фантазията, че един ден ще имам всичко, ще бъда всичко, за което мечтая; свързана е с разбирането, че не е възможно да имаме всичко и че нашите ограничения са част от човешката ни природа.
П.Ю.: В епилога на книгата си казвате, че всички ние сме ключари на историята си, това значи ли че ние избираме кога да отворим портите? Кога да позволим на любопитството ни да ни поведе към изцелението? Може би символично това се случва когато за първи път отворим вратата на терапевтичния кабинет?
Д-р Атлас: Като терапевти разбираме колко е трудно да се върви срещу болката. Представата за терапевтичния процес е, че той те сблъсква отново с травмата и затова хората, които са силно травматизирани често не желаят да отидат на терапия и да извършат цялата психична работа. Понякога се налага това да направят следващите поколения. Травмираният човек организира живота си около това да избягва болката, да се предпази от нея на всяка цена; изгражда стратегии, за да не може никога да се срещне отново с „призраците от миналото“. Но призраците ни преследват, колкото и да се крием. И всички тези стратегии имат цена. Все едно да кажеш, няма да излизам навън, за да не ми се случи нещо лошо. И цял живот се опитваш да избягваш света навън. Но животът е там. Трябва да намериш обиколни начини да живееш. А това отнема много енергия – да внимаваш за всичко, което не трябва правиш.
Когато започнат терапия, хората с изненада откриват в каква степен дори не са си позволявали да си задават въпроси. А търсенето на отговори започва с поставянето на въпроси. Аз го оприличавам на отварянето на врата. Всеки процес на емоционална трансформация започва с решение да търсиш, да станеш активен агент на случващото се, да превърнеш съдбата в избор и път.
П.Ю.: Вашата книга е насочена към широката аудитория. Тя разказва едновременно клинични и лични истории по един изключително въздействащ начин. Едно от първите неща, които ни грабват, зачитайки „Емоционално наследство“ е именно силата на наратива и способността да предадете историите по един толкова автентичен начин. И тук аз си мисля за дистанцията – дистанцията между терапевт и пациент, която сякаш се стопява в полза на разказа, но и в полза на терапевтичния процес. Как това отразява принадлежността ви към релационната школа в психоанализата?
Д-р Атлас: Ще си послужа с една метафора на италианския психоаналитик Антонино Феро – за психотерапевта като готвач. В по-класическите форми на психоанализата аналитикът обработва суровата продукция на пациента, трансформира я в смилаема форма, като постоянно коригира, модулира и регулира това, което сервира на пациента, в отговор на неговата несъзнавана обратна връзка. Ако използваме тази метафора в релационната психоанализа, вместо да сервираме готово ястие, ние каним пациента направо в кухнята да готвим заедно – заедно обработваме продуктите, дегустираме и модифицираме ястията съвместно. Т.е. релационният подход вижда терапевтичната работа в много по-голяма степен като колаборативен процес.
П.Ю.: За финал нека ви върна към вашия символичен протест срещу мълчанието, с който започва книгата. Психотерапията е това, което дава глас на безсловесното, на неописуемото с думи, на неизразимото. За вас, да дадеш глас е мисия. Казвате ли, че да дадеш глас има силата да лекува?
Д-р Атлас: Прекрасен въпрос – работила съм с много хора от различни култури и различни краища на света – и мога да кажа, че неизменно травматичното бива обгърнато с мълчание и чувство на срам. Отнема много време и усилия да се излекуват раните, но този процес винаги започва с даването на глас и решението да говориш. А за това имаме нужда от партньор – не можем да го направим сами. Надявам се, че за някого тази книга може да послужи като път към намиране на своя глас.
За автора: Полина Юлиева е психолог, магистър по клинична социална работа и психоаналитичен психотерапевт