Вторият важен фактор за развитието на човека е месото.
То не е просто източник на белтъчини, които организмът не може сам да синтезира. Месото има огромна символична стойност. То определя социалната йерархия, регламентира сексуалните отношения, свързано е със сакралния ред, и изобщо с организацията на обществото. В праисторическите общества месото се осигурявало чрез лов – дейност, извършвана изцяло от мъжете. Жените нямали достъп до лова, а следователно и до най-ценната храна. Това не било просто въпрос на хранене, а на власт.
Антропологът Крейг Станфорд разглежда тези процеси в книгата си „Ловуващите маймуни“. Изследвайки хранителните навици на традиционни общества в Азия, Африка и Южна Америка и сравнявайки ги с поведението на шимпанзетата, той открива впечатляващи сходства. При шимпанзетата именно доминиращият мъжкар има първи достъп до месото. Макар ловът да е групово усилие, най-ценната плячка принадлежи на водача. Младите мъжки остават на заден план, а женските получават дял само ако привлекат вниманието му чрез сексуално поведение. Така достъпът до храната се превръща в средство за утвърждаване на властта и за регулиране на отношенията в групата.
Има и още един много важен аспект. Именно чрез набавянето на месо посредством лова се ускорява развитието на човешкия мозък. За успешен лов са били необходими планиране, сътрудничество, общуване, изработване и използване на оръдия. Тези дейности стимулират развитието на мозъка – и особено на мозъчната кора, т.е. рационалната му част – областта, свързана с разума и мисленето. Защото не е вярно, че първо е мисълта, а после действието. Самата необходимост да действаме е това, което създава нови невронни връзки. Човекът е развил интелекта си, защото е трябвало да организира живота си по все по-сложен начин.
Оттук произлизат и първите устойчиви обществени йерархии. Водачът има привилегирован достъп до месото, следват жените – но най-вече в контекста на възпроизводството – а младите мъже остават накрая. По този начин храната се превръща в инструмент за поддържане на социалния ред.
Наред с това месото придобива и сакрално значение.
То започва да изпълнява ролята на валута, на средство за размяна и най-вече на дар към боговете. Интересното е, че първобитните хора не принасяли жертви, за да измолят благословия или благоденствие, както често си представяме днес. Напротив – жертвоприношенията имали за цел да държат божествата на разстояние. За древния човек появата на бог сред хората не била повод за радост, а предвестник на смут и хаос.
Това прекрасно е описано от Еврипид в трагедията „Вакханки“. Когато Дионис влиза в Тива, общественият ред се разпада. Царският дворец рухва, владетелят е убит, жените напускат домовете си и се отправят към планината Китерон, обзети от екстаз, а старците започват да се държат като деца. Настъпва всеобщо объркване. В един момент хорът задава въпроса: „Можем ли да прогоним бога?“ Отговорът е категоричен: „Не. Никой човек не може да прогони божество. Богът сам трябва да реши да си тръгне.“ И едва когато Дионис напуска града, редът отново се възстановява.
Дионис е богът на опиянението, безумието и разрушаването на установените граници. Неслучайно дори в началото на XX век, когато изписвали пациент от психиатрична болница, в медицинските документи лекарят слагал преди подписа си инициалите D.C., от латинския израз Deo concedente – „с позволението на Бог“. Смятало се, че само когато божествената намеса се оттегли, разумът може отново да се възцари.
Затова жертвоприношенията първоначално не били средство за измолване на милост, а начин да се съхрани редът и да се държи хаосът далеч от общността. Този символизъм не изчезва и с появата на християнството. Дори днес, в центъра на християнската литургия стои причастието – ритуалът, при който вярващите символично приемат тялото и кръвта Христови. Така месото и кръвта запазват своя сакрален смисъл, макар и в напълно различен религиозен контекст.
Религиите винаги са играели важна роля в регулирането на храненето.
Юдаизмът въвежда подробно разработени правила за чистите и нечистите храни, които и днес се спазват от религиозните евреи. Ислямът също поставя строги ограничения. Мюсюлманите не консумират свинско месо и по време на Рамазан се въздържат от храна и напитки през светлата част на деня. Дълго време и католическата традиция е следвала ясни правила. Всеки петък вярващите били длъжни да се въздържат от месо. Спомням си, че когато бях дете, нарушаването на този пост се смяташе за тежък грях.
Любопитното е, че включването на рибата в така наречената „постна храна“ невинаги е било мотивирано единствено от богословски съображения. Разказва се, че големите италиански морски републики – Генуа, Венеция и Неапол – поискали от папа Инокентий II да направи един ден от седмицата задължителен за консумация на риба, за да се стимулира рибната търговия. Независимо дали тази история е напълно достоверна, тя показва колко тясно понякога се преплитат религиозните норми и икономическите интереси.
Но най-дълбокият смисъл на постенето не е свързан с конкретна храна. Постът е школа по самодисциплина. Той учи човека да поставя дистанция между желанието и неговото незабавно удовлетворяване. Тази идея по-късно намира отражение и в психоанализата. Според Фройд именно пространството между възникването на желанието и неговото осъществяване е мястото, където се изгражда психиката.
Когато бяхме деца, влюбването беше съпроводено с очакване. Не смеехме директно да се приближим до момичето, което харесвахме. Изпращахме бележки чрез приятели, чакахме с дни за отговор, а когато навлезе телефонът, трябваше да разговаряме с половин уста, защото апаратът стоеше в средата на дома и всички можеха да слушат. Именно това време на очакване, тази несигурност и отлагане поддържаха силата на чувството. Колкото по-дълъг е пътят между желанието и неговото удовлетворяване, толкова по-здрава става психичната устойчивост. Когато всичко се получава мигновено, тази вътрешна сила трудно може да се развие.
Днес често обсипваме децата с вещи още преди да са пожелали нещо. Даваме им подаръци без усилие, без чакане, без необходимост да мечтаят. Така постепенно убиваме самото желание. А когато едно дете престане да желае, не бива да се изненадваме, че по-късно губи интерес към света, към промяната и към собственото си бъдеще. Не защото е мързеливо, а защото никога не е научило какво означава да копнееш за нещо. >>>