Всяко разбиране на човешкото поведение неизбежно е непълно, защото пропуска онзи остатък, който не може да бъде осъзнат или изговорен. Постистината е отричане на тази непълнота. Тя функционира чрез предлагане на завършени и емоционално убедителни разкази, които елиминират остатъка от неяснота. Психоанализата настоява да мислим именно този остатък и с това остава едно от малкото полета, които отказват да превърнат света в напълно обясним. Тъкмо в този отказ – в отказа от идентифициращо знание за другия – се съдържа възможността за истина. Статията изследва точките на пресичане и взаимно обуславяне между негативната диалектика на германския философ Теодор Адорно и психоанализата на Зигмунд Фройд. Как тази философска перспектива съхранява психоанализата като жива практика, отворена към истината?
„Цялостното е неистинно.“
Теодор Адорно
Учили са ни, че космосът е ред. Че светът е рационален, че противоречията рано или късно намират своето помирение. Но когато сложността на света нараства експоненциално и един приемлив окончателен ред изглежда по-химерен от всякога, предлагането на лесна утеха изкушава и най-скептичните умове. Политически събития, социални конфликти и дори лични преживявания биват свеждани до кратки, убедителни разкази, които обещават яснота и сигурност. Понятието „постистина“ обозначава именно тази ситуация, в която истината отстъпва място на убедителността, а сложността – на опростяването. Постистина е не просто изкривяване на истината, а замяната ѝ с привидно завършени и удобни обяснения. Когато сложното се редуцира до емоционално убедителни разкази и истината се заменя от „усещане за истина“, каква психотерапия е възможна?
Всички работещи в сферата на психичното здраве се сблъскваме с факта, че хората често предпочитат удобни обяснения пред трудни истини. Постистината експлоатира това желание. От мита за депресията като химичен дисбаланс на мозъка, за тревожността като еволюционен бъг на нервната система, до несполуката като липса на самоосъзнатост – всички тези обяснения на психичното страдание, почиващи на common sense логика правят точно това – свеждат огромната комплексност на индивидуалния опит, чието разбиране и преосмисляне изискват дългосрочно ангажиране и толериране на неяснота, до прости алгоритми, основани на причина и следствие.
И ефектът е видим – все повече пием психоактивни лекарства и все повече търсим псевдо-терапия под формата на атрактивни хибриди между коучинг, духовност и психология. Това търсене не е просто „лековерие“. То е симптом на трудността да понесем сложността и противоречивостта на живота. Сблъсъкът с тази сложност и неминуемата фрустрация преживяваме като личен провал. Нещо не ти достига, за да намериш формулата, а светът гъмжи от послания, че формула има. Само трябва да последваш обещанието. Социалните алгоритми възнаграждават именно такива редуктивни и категорични форми на обяснение.
И тук се изправяме пред въпроса: когато психотерапията започне да се конкурира с системи, които предлагат бързи идентичности и готови обяснения, какво става с нейното основно усилие – да удържи сложността, противоречивостта и неяснотата на човешкия опит? Защото когато светът започне да изглежда напълно обясним, той вече не е истина. Когато всичко изглежда последователно и съгласувано, нещо вече е било изключено: животите, които не се вписват в наратива; несъответствията, които смущават разказа; противоречията, които не могат да бъдат артикулирани.
Психотерапията, разбира се, не е еднородна. Всяка модалност се позиционира някъде между убеждението, че симптомът е грешка в системата, която следва да бъде отстранена, и допускането, че симптомът е език, който може да бъде четен и интерпретиран. Затова ще говоря само за модалността, в която аз практикувам – психоаналитичната терапия, и по-специално нейната релационна деноминация. (т.е. релационната психоанализа). Ще се опитам да ви убедя, че в епохата на постистина психоанализата остава едно от малкото полета, в които истината остава възможна. Защото тя е едно от малкото полета, които отказват да превърнат света в напълно обясним. И именно в този отказ се съдържа възможността за истина. >>>