Фройд и психоаналитичният метод на изследване
Нека първо направя едно важно уточнение: Когато казвам психоанализа, нямам предвид метапсихологията на Фройд или на някой от неговите последователи, която се преподава в даден обучителен институт, а психоанализата като метод на изследване, т.е. това което изглежда, че всички успешни психоаналитични терапевти правят, независимо към коя школа принадлежат. Американският психоаналитик Едгар Левенсън нарича това „алгоритъмът“ на психоанализата, който според него се състои от три части: първo, ясно дефинирана рамка; второ, контекстуално обогатяване на житейския наратив на пациента чрез свободни асоциации и/или изследващо питане (detailed inquiry); и трето, ангажирано изследване на връзката пациент/терапевт, най-общо разглеждана като отношения на пренос/контрапренос, които произтичат по естествен начин от второто, т.е. от интеракциите между двамата участници в терапевтичната ситуация.
Изследващото питане, забележете, не е Сократовско: съществува качествена разлика между насоченото Сократовско питане, чието намерение е да доведе респондента до някакво неизбежно заключение – и ненасочено питане, което е деконструктивно – от което никога не се знае какво ще излезе. Именно ненасоченото питане е психоаналитично, доколкото функцията му е не да се изгради верен или инструментално полезен разказ за живота на пациента (колкото и да би бил полезен и организиращ един такъв разказ), а да се деконструира историята, да се уловят пропуските и противоречията в нея и да се изследват. Разопаковането на наратива, разкриването на празнините, отсъствията, избягванията, признаците на тревожност, когато се доближат зони табу, е начинът да се „демистифицира“ опита на пациента.
А демистификацията е обратното на обяснение или „верен разказ“ – тя е по-скоро развенчаване на актуалния житейски разказ, който сякаш изглежда верен. Психоанализата не се интересува от конструиране – тя е психичният имплозив, на който разчитаме безопасно и с най-премерен риск да провокира опорите на старата, ненужна постройка, позволявайки й да се декомпозира под тежестта на собствената си несъстоятелност, за да освободи пространство за нещо ново. Какво ще е това ново, психоанализата не знае и не се интересува, или в най-добрия случай скромно и многозначително го оприличава на „способност да обичаш и да работиш“. С това може би ни напомня, че истината не съвпада с яснотата. Психоанализата поставя под съмнение не просто съдържанието на всеки кохерентен и завършен разказ, а самото желание за неговата завършеност.
Психоанализата настоява, че субектът никога не е напълно прозрачен за себе си и че всяко „пълно обяснение“ неизбежно пропуска нещо съществено. За Фройд ние никога не съвпадаме със своята идентичност: нашите мисли, желания и действия са структурирани от несъзнавано, което остава недостъпно за пряко познание. Това означава, че всяко обяснение на човешкото поведение неизбежно е непълно, защото пропуска онзи остатък, който не може да бъде осъзнат или изговорен. С това психоанализата представлява радикална критика на всяка позитивистка претенция за тотално знание: субектът не може да бъде сведен до прозрачна система от причини и следствия, защото в него винаги остава нещо неидентично на самото обяснение.
Адорно и негативната диалектика
„Неидентично“ или „нетъждествено“ е термин на Теодор Адорно, германски философ от Франкфуртската школа, един от апологетите на критическата теория*, чийто най-значим философски труд „Негативна диалектика“ е публикуван преди точно 60 години (през 1966). Интересът на Адорно към психоанализата се оформя през 20-те и 30-те години на миналия век под влиянието на Зигмунд Фройд и интелектуалната среда на Франкфуртската школа, където заедно с други нейни видни представители като Макс Хоркхаймер и Ерих Фром търси начин да съчетае социологията и психоанализата, за да обясни защо модерните общества произвеждат конформизъм, авторитаризъм и масово подчинение. Фройд става решаващ за Адорно, защото показва, че ирационалността не е остатък от „непросветено“ минало, а е вградена в самия цивилизован субект чрез изтласкване, несъзнавано и вътрешни конфликти. Именно този фройдисткия мотив за непрозрачния субект става интегрална част на негативната диалектика.
В своята критическа философия Адорно настоява, че всяко понятие или теория неизбежно опростява реалността – и именно в това, което не може да бъде напълно обхванато от обяснението (т.е. в „остатъка“, в несъвпадението), се крие по-дълбока истина. Всяка теория е опит да „подредим“ света. Но светът винаги е по-богат от теорията. Реалността винаги е повече от мисленето за нея. Това „повече“, този „остатък“, в терминологията на Адорно е „нетъждественото“ (the non-identity) (das Nichtidentische) между понятието и реалността. Тоест истината не е само в системата, а и в онова, което ѝ се изплъзва – в „остатъка“, който ни сблъсква с границите на собственото ни мислене.
Адорно отхвърля позитивистките философии, които вярват, че разумът може напълно да обхване реалността. Винаги остава нещо, което „не се вмества в обяснението“ и ако го игнорирате, казва той, започвате да насилвате реалността да пасне на теорията, което се изражда в идеологии и опасно социално инженерство. Той критикува „идентифициращото мислене“ (identity thinking), (Identitätsdenken), т.е. мисленето, което приравнява нещата към категории от типа „това = това“; и смята, че това заличава индивидуалните (вътрегрупови) различия и води до доминация на една група над друга. Вместо да се стремим да обясняваме света напълно, настоява философът, трябва да държим в ума си онова, което не се вписва, което отказва лесни обобщения. И това е не само интелектуален, но и етичен жест.
В негативната диалектика на Адорно, за разлика от класическата диалектика на Хегел, няма окончателен синтез, няма „щастлив край“ на мисленето, в който противоречията се „снемат“ (разрешават) в по-висше единство. Негативната диалектика остава критична и отворена. Тя разкрива противоречия, показва граници на понятията и отказва да ги изглади. Истината е в напрежението, не в хармонията. Не в съгласието между мисъл и реалност, а в разминаването между тях. За Адорно истината започва там, където обяснението се проваля. Точно както за Едгар Левенсън „Психоанализата започва там, където интерпретацията се проваля.“ (Това казва в своя статия от 1992.)
Невъзможността за пълна прозрачност – от психиката към обществото
Една от най-съществените връзки между психоанализата и критическата теория откриваме в начина, по който и Фройд, и Адорно предизвикват идеята за пълна яснота и прозрачност. И двамата настояват, че зад очевидното действат сили, които субектът не контролира напълно. При Фройд това е несъзнаваното; при Адорно – мрежата от идеологически, културни и социални механизми, които дефинират съзнанието. Ако при Фройд няма напълно прозрачен субект, при Адорно няма и напълно прозрачно общество: социалните процеси, идеологиите и масовите вярвания също съдържат „несъзнавано“ – скрити механизми на власт, желание и конформизъм, които не се разкриват в повърхностните обяснения. Така онова, което изглежда като рационален и напълно разбираем личен и социален ред, всъщност може да прикрива дълбоки противоречия.
В този смисъл и двамата не предлагат утешителна картина на света. Вместо това, те развенчават широко разпространени самозаблуди:
че сме рационални господари на собствените си действия;
че съзнанието има непосредствен достъп до истината;
че социалният ред е прозрачен за самия себе си;
че прогресът автоматично води до свобода. >>>
* Критическата теория е философски и социален подход, чиято цел не е просто да описва или обяснява света, а да го критикува и променя, особено там, където има доминация, неравенство или скрита власт. Тя е най-тясно свързана с Франкфуртската школа и мислители като Теодор Адорно и Макс Хоркхаймер. Критическата теория твърди, че знанието не трябва да бъде неутрално – то трябва да помага за разкриването на несправедливостите и да допринася за човешката еманципация.