Да приемеш Фройд означава да приемеш, че не си господар в собствения си дом. Да приемеш Адорно означава да приемеш, че много от убежденията и предпочитанията ти може да са исторически и идеологически обусловени. И в двата случая е засегнат нарцистичният ни образ като автономни, рационални и себепрозрачни агенти. Постистината е отричане на тази структурна непълнота. Чрез предлагане на завършени и емоционално убедителни разкази, които елиминират всякакъв остатък от несигурност и неяснота, тя може да бъде разглеждана и като маниакална защита срещу тези нарцистични рани.
Психоанализата и ритането срещу ръжена
Така, мислейки остатъка, ангажирайки се с онова, в което обяснението се проваля, психоанализата отказва тази защита и съхранява възможността за истина отвъд привидната яснота. Но психоанализата не е имунизирана срещу изкушенията на постистината. Нейната критическа сила често отслабва в собствените ѝ институционализирани форми. Цитирам Адорно: „В самата психоанализа можеш да наблюдаваш превръщането й в администриран свят. Първоначалната цел да освободи вътрешно хората е напълно изчезнала днес и именно тази воля за свобода, заради която тя някога е възникнала, днес се разглежда в самата психоанализа като неприемлива и невротична. Вместо това, психоанализата, както актуално се практикува, се свежда до това да накара хората да се чувстват комфортно под общия натиск, обезсърчавайки ги по всякакъв начин да ритат срещу ръжена.“ От това изказване на Адорно са минали 75 години.
Ако проследим историята на психоанализата, тя е изпълнена с метапсихологични концептуализации, които превръщат първоначалното откритие за непълнотата на субекта в затворени теоретични доктрини. Его-психологията например започва да мисли психичния живот през идеала за адаптация и интеграция на Аза, сякаш вътрешният конфликт може да бъде окончателно овладян чрез правилно функциониране. В теориите на обектните отношения сложността на субективния опит нерядко се редуцира до относително фиксиран репертоар от несъзнавани фантазии. В някои свои версии този подход започва да интерпретира почти всяко преживяване през предварително зададени матрици: завист към „добрия обект“, преследваща майчина фигура, разцепване между идеализиран и лош обект. Така несъзнаваната фантазия, която първоначално е реферирала към динамична и противоречива структура, постепенно се превръща в универсален обяснителен ключ.
Това създава риск аналитичният процес да се превърне не в среща с уникалността на субекта, а в разпознаване на вече познати схеми. Пациентът започва да бъде „четен“ през теоретичния език на школата, а не слушан в своето идиосинкратично изразяване. Всичко може да бъде обяснено чрез фантазията: любовта/идеализацията става защита срещу агресията, агресията – завист към обекта, завистта – атака срещу зависимостта, зависимостта – страх от анихилация (унищожение). Именно в тази безкрайна интерпретативна пластичност се крие и опасността: теорията започва да се самопотвърждава, защото няма материал, който да не може да бъде включен в нейната мрежа от значения. Вместо да пази място за неразбираемото, за структурния разлом в субекта, тя го неутрализира чрез интерпретация.
Брилянтният независим аналитик Адам Филипс в едно свое интервю казва: „Всички теоретици на психоанализата, под прикритието, че ни предоставят теории на развитието, всъщност ни предлагат картина на това, което те приемат за добър живот. Страхотно е да предложиш детайлно описание на това, което смяташ за добър живот, стига да е достъпно за дебат и да не се приема за абсолютна истина. Проблемът със силните теоретици обаче е, че са изключително догматични. Затова и, разбира се, се превръщат в школи. А проблемът със школите в психоанализата е, че има огромно вътрешно превъзходство у членовете, както във всеки култ. Сякаш знаят истината за психоанализата, която всъщност е истината за живота. Смятам за абсурдно, че може да има експерти по живота.“
Тези тенденции стават особено видими в начина, по който често протича самото психоаналитично обучение. Вместо да развива чувствителност към несигурността и уникалността на аналитичната среща, обучението нерядко функционира като форма на теоретична индоктринация. Кандидатът се учи не толкова да слуша, колкото да разпознава: да идентифицира защити, фантазии, позиции и структури според предварително усвоен концептуален модел. Постепенно се формира аналитичен поглед, който вижда в материала на пациента онова, което теорията вече предполага, че трябва да бъде там. Така живият и противоречив език на субекта започва да се подчинява на една интерпретативна граматика, в която всяко изказване бързо получава място и функция.
В този смисъл опасността е, че обучението често произвежда именно онова „идентифициращо мислене“, което Адорно критикува: стремежът различното да бъде незабавно разпознато, класифицирано и интегрирано в понятие. Аналитикът престава да се среща с неизвестното в представянето на пациента и започва да потвърждава собствената си теоретична система. Тъкмо затова критиката на Адорно към идентичността остава толкова важна за психоанализата. Ако тя иска да остане вярна на собственото си откритие, трябва да съхрани пространство за онова, което не се побира в теорията – за остатъка, който не може да бъде напълно интерпретиран. Истината не се намира в завършената метапсихологическа система, а в точката, в която системата се пропуква и среща нещо, което не успява да обясни. Именно този неизчерпаем остатък на истината е неизчерпаемото гориво, което прави психоанализата изобщо възможна. >>>