Идентифициращото мислене – от теорията към институцията
И тук стигаме до ключовия аспект, който е и темата на настоящата конференция*: Ако критиката на Адорно към идентифициращото мислене е приложима към психоаналитичните теории, тя е приложима и към самите психотерапевтични общности. Съществува риск не само пациентът да бъде редуциран до категориите на дадена школа, но и терапевтът да бъде редуциран до институционално призната идентичност. В този случай принадлежността към определена модалност, професионална организация или сертификационна система започва да функционира като критерий за легитимност, а различието се възприема като заплаха за границите на професията. Така въпросът „Какво се случва в терапевтичната среща?“ постепенно отстъпва място на въпроса „Кой има право да се нарича терапевт?“. Несъмнено професионалните стандарти са необходими за защита на пациентите, но те могат да се превърнат и в механизъм на символично изключване, когато всяка форма на практика, която не принадлежи към „признатите“ институционални рамки, бива автоматично дисквалифицирана като невалидна или опасна.
От тази перспектива проблемът не е в самото съществуване на професионални категории, а в склонността те да се абсолютизират. Когато идентичността „психотерапевт“ или „психоаналитик“ започне да определя предварително стойността на казаното и направеното, конкретният опит се подчинява на логиката на принадлежността. Тогава различието вече не се разглежда като възможност за критическо осмисляне, а като нещо, което трябва да бъде или асимилирано, или изключено. Възниква парадоксална ситуация: професии, посветени на разбирането на човешката уникалност, започват да мислят собствените си граници чрез твърди идентичности, които трудно допускат онова, което остава извън тях.
В този смисъл верността към психотерапевтичния проект не би означавала отказ от стандарти или обучение, а способност за постоянна критична рефлексия върху собствените критерии за принадлежност. Ако психотерапията действително приема, че човешкият субект никога не съвпада напълно със своите определения, тогава тя би трябвало да признае, че и нейните собствени институционални идентичности остават непълни и исторически обусловени. В противен случай рискува да възпроизведе на организационно ниво същата логика на затвореното идентифициращо мислене, срещу която се бори на теоретично и клинично ниво.
От психоаналитична перспектива изключването никога не е просто административен или теоретичен акт. Често онова, което една общност не може да понесе в себе си, се локализира в определени фигури, групи или идеи, които постепенно започват да въплъщават всичко проблематично, опасно или неприемливо. В този смисъл изключеният друг рядко е напълно външен на общността. Напротив, той често се превръща в носител и изкупителна жертва на нейното собствено вътрешно противоречие. Това, което не може да бъде интегрирано в колективната идентичност, се проектира навън и след това се атакува като чуждо.
Всяка организация се стреми към единство и последователност, но това единство често се постига чрез потискане на вътрешни напрежения. Несигурността относно собствените теоретични основания, конфликтът между различни ценности, съмнението в собствената легитимност – всички тези противоречия могат да бъдат изместени върху фигурата на външния друг. Така вместо организацията да се изправи пред собствената си нееднозначност, тя я превръща в характеристика на онези, които не принадлежат към нея. Изключеният друг започва да функционира като своеобразен контейнер за противоречията, които организацията не желае да разпознае като свои.
Тази динамика е добре позната в психоанализата и едновременно с това драматично игнорирана в собствените й организационни структури. Подобно на индивида, който защитава цялостния си образ чрез проекция, институцията може да поддържа стабилна идентичност чрез създаването на външни носители на собствените си конфликти. Това означава, че фигурата на „неистинския терапевт“, „еретика“, „псевдоспециалиста“ или „непрофесионалиста“ често има функция, надхвърляща въпроса за реалната компетентност. Тя служи като място, върху което се отлага тревожността относно собствените граници на професията, собствените несигурности около „научност“ и легитимност и собствените вътрешни разногласия. >>>
* Статията е писана по повод XIV-та Национална конференция по психотерапия „Психотерапията в епохата на постистината: ценности и стандарти“.