Нетъждественото и прагът на истината
От тази гледна точка онова, което бива изключено – „нетъждественото“, може да се окаже не просто външен остатък, а привилегировано място на истина за самата организация. Именно там често се концентрират въпросите, които тя не е успяла да реши, напреженията, които не е успяла да мисли, и противоречията, които не е успяла да признае. В духа на Адорно може да се каже, че неидентичното не изчезва чрез акта на изключване. Колкото повече една общност се опитва да се освободи от него, толкова повече разцепването се задълбочава. Затова зрелостта на една институция може да се измерва не толкова по способността ѝ да охранява своята идентичност, колкото по способността ѝ да разпознава собствените си противоречия в онова, което е склонна да отхвърли.
Нека ви разкажа една история, която научих на последната конференция на Международната психоисторическа асоциация. Темата на доклада беше „институционалното несъзнавано“ и историята е следната: През 1988 брилянтният и скандален британски психоаналитик Масуд Кан (за тези, които не са чували за него, роден в Британска Индия, днешен Пакистан и наследник на много богат феодален род) е изключен от Британското психоаналитично общество заради антисемитизъм (по-специално заради антисемитски текстове в последната му книга “When Spring Comes: Awakenings in Clinical Psychoanalysis”). В етичната комисия, заседаваща по този казус единственият, който не гласува за изключването му е Ърл Хопър (друго голямо име в груповата анализа и евреин). Той се аргументира така: „Ако отлъчим Масуд Кан заради антисемитските му атаки, ние допринасяме за груповата фантазия, че психоаналитичното общество ще остане (напълно) пречистено от антисемитизъм. Отлъчването на изкупителна жертва не прави системата по-добра – необходимо е да се работи от институционална и системна гледна точка, за да се преодолее този вид групова омраза.“ Тук същественият аргумент е, че Кан е бил отлъчен именно заради антисемитизма си, а не заради сексуалната злоупотреба с пациентите си или заради алкохолизма си (и двете от които са факт, известен на всички). И това, според Хопър, е интернализиран антисемитизъм (т.е. присъщ на организацията, но неосъзнат).
Какво ни казва тази история в Адорниански смисъл? Казва ни, че този, който не се вписва в системата, носи истината за нея. Отлъченият Масуд Кан е изразител на скрития антисемитизъм в организацията. Една римска сентенция, приписвана на древния историк Тацит гласи: „Само варварите могат да кажат истината за Рим.“
* * *
Накрая, бих искала да завърша с един откъс от най-новата книга на Адам Филипс, “The Life you want”, 2026 („Животът, който искаш“):
„С откриването и основаването на психоанализата Фройд създава праг – праг между науката и литературата, между традиционната медицина и нещо друго. А ние, следвайки неговия път, прекрачваме още един праг: от психоанализата като лечение към психоанализата като пространство, в което възникват непредвидени и непредвидими развития.
Психоаналитикът винаги пребивава на прага между знанието за това какво желае за пациента и несъзнаването на собствените си желания. По същия начин и пациентът винаги стои на прага между знанието за това какво търси от аналитика и незнанието за собственото си желание.
В светлината на това бихме могли да кажем, че психоанализата помага на хората да обикнат праговете и да се задържат върху тях. Да ги възприемат като пространства на възможност, а не като препятствия, които трябва да бъдат преодолени. Но за да изпитваш удоволствие от праговете, трябва да можеш да понасяш противоречията, вместо непрекъснато да се стремиш да ги разрешаваш. Трябва да откриеш стойността на това да останеш известно време между две сигурности, без да бързаш да превърнеш едната от тях в окончателна истина.“
За автора: Полина Юлиева е психолог, магистър по клинична социална работа и психоаналитичен психотерапевт