Днес ще говоря за грешките и провалите, и най-вече в контекста на ученето, на формирането ни като личности. Какво дава форма – и това ще бъде въпросът на нашата среща – какво дава форма на един човешки живот, какво оформя живота. И дали провалът е нещо, което в този смисъл деформира живота, което отнема от живота.
Отговорът, който ви предлагам е, че животът се формира от чистата случайност на срещите ни. Ние сме резултат от срещите, които сме имали; животът ни е придобил формата, която срещите, които сме имали, са изваяли от нас. И още по-точно, ние сме, определяме се от начина, по който сме придали смисъл на срещите, които са ни формирали.
От тази гледна точка мястото, което има (или не успява да има) основополагащо значение за формирането ни е училището. Училището по дефиниция е място на срещи. То е място на срещи между равни, но и на срещи между различни поколения. Не всички срещи са приятни. Има срещи добри, има и лоши – но независимо добри или лоши, те всички оставят следа. И ние сме – както казах преди малко – следата, оставила върху нас срещата, добра или лоша.
И така, ако трябва да дадем съвсем проста дефиниция на добрата среща и на лошата среща, можем да кажем, че лошата среща е онази среща, която затваря света, която затваря възможността за достъп до света. Един пример за лоша среща е травматичната среща. Какво е травма? Травмата е преживяване, което вкарва живота ни в режим на сляпо повторение (на зацикляне). Можем да дадем толкова много примери за травма. Някои от вас може би си спомнят “Ловецът на елени”, един забележителен филм от края на 70-те с Робърт де Ниро – където войник във Виетнам попада в плен и е принуден от надзирателите си да играе на руска рулетка. Това, което впоследствие прави в живота си този човек е едно постоянно повторение на това травматично събитие, на тази “лоша среща”. Ето как светът се затваря, как губи кислорода си, как изчезва хоризонта. Когато имаме лоша среща, светът не се разширява, светът се свива.
Добрата среща, от друга страна – трябва обаче да позволим да ни се случват добри срещи, защото често сме по-предразположени да имаме лоши срещи, отколкото добри – но добрата среща е онази среща, която разширява, разгръща, отваря света. Т.е. кара ме да видя, чрез този, когото съм срещнал, че лицето на света е различно от това, което до този момент съм виждал и познавал. Добрата среща е тази, която умножава, мултиплицира световете. От тази гледна точка всяка добра среща е среща на любовта. Формиращите срещи, тези които дават форма на живота, добрите срещи са винаги любовни срещи, срещи наситени с еротика. Защото те са срещи, които отваряйки света, отварят и живота ни и той вече не е същият като преди.
В училище тези срещи се случват най-вече в лицето на учителите, но също и през книгите – прочитането на една книга може само по себе си да бъде среща, която оставя следа (знак) и нещата вече са други. Понякога първата книга, която четем като деца е не само по-специална книга, но книга, която ни учи, че съществуват книги; книга която ни учи, че съществува литература. Че съществува литература, която прави така, че да съществуват повече светове.
И така добрата среща е среща на любовта. Любовна среща, която отваря светове. Разширява границите. И разширявайки ги, отваря и живота ни. В този контекст срещата с учителя – на италиански “учител” е insegnante, и означава “този, който оставя следа” от segno – “знак”, “следа”; обучението е “оставяне на следа”, поставяне на знак.
Но най-напред от какво е направен този знак? Този знак, който има такова решаващо значение за формирането ни, с който добрият учител знае как да бележи ученика си? Този знак не се състои от знание. Не съдържа знание. Не е концепт или понятие. Не е теория. Т.е. учителите, които не сме забравили, които сме срещнали и които са имали решаваща роля в нашето формиране, ние си ги спомняме не заради това, на което са ни учили, не заради нещото, на което са ни научили, а заради начина, по който са ни учили, заради стила им на преподаване. Незабравимото в учителите, които няма да забравим никога, в знаците, с които тяхното преподаване е белязало душите ни, е техният стил. Т.е. “тялото” на учителя, гласа на учителя; тялото на гласа, ако щете. (Свикнали сме да мислим, че гласът произлиза от тялото. Но не е точно така. И театърът отлично ни го показва. Не просто, че гласът произлиза от тялото, а че самият глас има тяло. Съществува тяло на гласа.) Стилът на учителя е неговият глас, неговото тяло, но също и начинът, по който влиза във връзка със знанието. Във връзка с това, за което разказва, което преподава.