И така, един учител, който оставя следа, учител, достоен да носи името учител, е онзи, който преди всичко обича това, което преподава. Който влиза във физическа връзка, в телесна, еротична връзка със знанието и по този начин прави от знанието не нещо абстрактно, неуловимо, интелектуално, умозрително, а прави от знанието тяло, прави от знанието еротично тяло. Това е голямата дарба, една от големите дарби на учителя – да превръща всеки къс теория, които трябва да предаде на своите ученици в еротичен обект, в еротично тяло. Числата на Фибоначи, образуването на континентите, един чужд език, поетите символисти, Римската империя. Да превърнеш един теоретичен обект в еротично тяло. Защото ако тази трансформация се случи в думите на учителя, тя предизвиква една втора трансформация, този път в ума на ученика. Ученикът вече не е пасивен реципиент, не е контейнер за пълнене, главата му не е празен съд, който трябва да бъде напълнен. Ученикът става – благодарение на трансформацията на “книгата в тяло”, на теоретичния обект в еротично тяло – ученикът става активен участник в любовно взаимоотношение.
По-щастливите от нас са имали поне веднъж такова преживяване. Да се почувстват влюбени в знанието, което учителят предава. Влюбен не означава да бъдеш напълнен, утолен, удовлетворен, а означава да ожаднееш и да се раздвижиш, да излезеш от състоянието на покой. Когато една среща е била формираща за нас, ние се чувстваме активирани, подтикнати към движение, презаредени за ново начало. Където има добра среща, се поражда живот. Животът се реактивира.
Това означава, че ученикът се формира по-скоро през липсата, отколкото през наличието, по-скоро през “празното”, отколкото през “пълното”. И тук ще направя връзка с един спектакъл на испанския драматург Пау Миро. Нарича се “Играчите” и драматичната завръзка в този текст е как един възрастен учител по математика, докато обяснява някаква елементарна математическа релация, сгрешава в обяснението. Тогава един ученик, не от най-добрите, нагло поправя учителя, който си изпуска нервите и удря ученика с палката, причинявайки му травма на главата. Това, което става ясно в пиесата на втори план е, че в този момент възрастният учител изживява особено тежка лична драма – баща му е на смъртно легло. И сънува сън. В съня учителят знае, че бащата носи в един от джобовете на сакото си решението на математическото уравнение, което той все още не е успял да реши. Разковничето на сцената с грешката на учителя е, че в онзи момент той се среща с онова, което много от нас – всъщност което на всички ни е отредено рано или късно да срещнем във връзка с житейското си формиране – сблъсква се с един от най-болезнените моменти в живота на човека – смъртта на бащата. За едно дете, за човешкото същество изобщо, срещата със смъртта на бащата винаги е травматична среща. Защото, ако може така да се каже, преобръща понятията. Но как така баща ми, който е бил за мен закрила, убежище, гаранция, спасителна дума, отправна точка – нима и той е смъртен? За децата да открият, че собственият им баща е смъртен, е винаги травматично откритие. Децата си представят родителите си безсмъртни.
Всичко това означава, че всички ние сме обречени да осиротеем. Че всички ние сме сиротни, изначално сиротни. Означава още, че никой учител, никой баща не разполага с решението на проблема, в който възрастният учител се препъва – защото той не се препъва в бинарното уравнение – препъва се в смъртта на баща си. Точно там – в болното тяло, в умиращото тяло на бащата. То е, което не връща решение, което не може да се разреши математически.
Затова казваме, че добрият учител знае как, докато преподава знанието, да държи сметка за ограниченията на знанието – не като недостатък на знанието, а като изначално условие на човешкото познание. Но какво ще рече да държи сметка за ограниченията? Означава да разбира ограниченията не като външен периметър на знанието, а като нещо, което пресича знанието, минава през него, нещо като “вътрешна грешка” на знанието. И в какво се състои тази граница на знанието? Състои се именно в невъзможността ни да разгадаем докрай мистерията на живота и смъртта. В невъзможността ни да разбулим тайнството на секса, в неспособността ни да имаме наистина последната дума върху смисъла на живота и смъртта.
Един добър учител, докато преподава държи в ума си тази централна характеристика, тази непреодолима загадка на знанието, която е всъщност невъзможността да имаме цялото знание. Загадка, която не се разрешава да речем с прочитането на всички книги от всички библиотеки по света. Защото дори да прочетем всички книги от всички библиотеки по света, никога няма да стигнем до финалното решение на уравнението, върху което учителят от “Играчите” на Миро се препъва. Да разбере смъртта на бащата. Да разреши мистерията на нашата сиротност.