Възхвала на провала

 Anselm Feuerbach, Plato’s Symposium

В това отношение в нашата западна традиция имаме една сцена-майка – една основополагаща сцена, която олицетворява “жеста на учителя”. И тази сцена-майка се намира в пролога на един от най-емблематичните диалози на Платон, наречен “Пир”. В това произведение, както някои от вас знаят, атинянинът Агатон дава банкет, поканва артисти, театрали, интелектуалци, писатели, философи да говорят за любовта, за Ерос. Но не за това става въпрос – има една сцена, една малка сцена, която предхожда пиршеството, именно във въведението, в която можем да видим матрицата на пораждането на “жеста на учителя”. Тази сцена изобразява Сократ, който е един от най-очакваните гости на банкета, и който, докато отива към Агатон, се изгубва по пътя. Случват се от време на време такива неща на философите – да се изгубят в мислите си… и да загубят пътя. Сократ се изгубва в някакъв двор. Загубил се е в този двор, разказва един слуга на Агатон, защото, както често му се случва, истината го е споходила, проговорила му е. И Сократ е останал изгубен в своята връзка с истината в този двор и пристига със закъснение на банкета. Но Агатон знае причината, поради която Сократ пристига със закъснение – истината му е проговорила. Т.е. Сократ “знае”, притежава истината. И Агатон моли Сократ, както всички ние като ученици сме търсили това от учителите си, да седне близо до него на банкета, за да може знанието, което Сократ е получил от това посещение на истината да се прелее в ума му. Агатон казва “Стой близо до мен и ми говори. И прелей в мен цялата мощ на твоето знание.” 

Това е илюзия, с която всички ние сме се сблъсквали. Представата за ученика (ако щете метафората на образователния процес изобщо) е, че ученикът е празен съд, който учителят трябва да напълни със своето съдържимо, със своето знание. И Сократ – ето го жеста – Сократ казва на Агатон, “но аз не знам това, което търсиш от мен, аз самият искам да разбера”, т.е. “аз съм празен като теб”. Сократ застава пред Агатон като поклонник на знанието, не като хранител на знанието. Това преминаване от притежанието към желанието, от съхраняване на знанието към стремеж към знанието, което олицетворява учителят, превръща Агатон от празен съд в търсач на знанието. 

Това е трансформацията. Там където има преподаване, (в смисъла на оставяне на знак), ученикът вече не е празен съд за пълнене, ученикът става “ухажор” на знанието. Лекциите на тези учители не са само ментално преживяване, те са преживяване на телесно ниво, чувството е сякаш правите любов, превъзбудени, изтощени, погълнати. Лекцията не е просто една абстракция, а нещо, което е живо, пулсира, нещо, което те кара да искаш още. Още. Encore – това е думата на любовта, казва Лакан. Когато обичаме нещо или някого, винаги искаме още от него. 

Ефектът на преподаването не трябва да е ментална анорексия: Стига! Не искам повече от твоята задушаваща храна. Натрапена храна: класически писатели, класически произведения – докато започнат да ти присядат. След това някои от нас може би се връщат извън училище към Данте и Шекспир, но вече в един контекст на свобода. Голям проблем на училището, впрочем – как да направим така, че да се породи желание на терена на задължителното. Можем ли да задължим някого да желае? Това е голяма тема за училището, защото училището е винаги задължително. Обаче тъкмо задължителното училище е мястото, където се играе играта на желанието. Как можем да имаме преживяване на свобода, на еротизъм, на знание, там където имаме програми, срокове, изпити, където имаме една институционална машина, превръщаща в автомати, в технически функционери, и ученици, и учители? Как да запалим искрата на срещата в сивотата на образователната машина с нейната задължителност?

Но нека се върнем на идеята за “празното”, за което говори Сократ. Преподаването не е напълване, а обратното – опразване. В смисъл? Казахме, че учителят не притежава знанието, а обича знанието. В степента, в която го обича, го прави желано от ученика. Превръща го е еротично тяло. Това е диалектическата дименсия на дидактиката. Има един жест, който обяснява добре тази процедура на опразването, но преди това ще отворя една скоба: можем да мислим за опразването като обратното на плагиатството. 

В нашите училища и университети ние често оценяваме – ето и темата за неуспеха – оценяваме като отлични онези работи, в които учащите се възпроизвеждат, клонират, взаимстват (плагиатстват) знанието, което трябва да усвоят. На кого пишем отличен? На който цитира добре нашите думи или текстовете в учебниците. Оценяването в училище се базира на модел, който е моделът на плагиатството. В този смисъл неуспехът, провалът, отклонението, странността, абнормността, т.е. индивидуалният стил бива, тъй да се каже, задушен от тази възприета модалност на оценяването. А би трябвало, както всички вярваме, че трябва да бъде, да ценим индивидуалния стил, индивидуалните особености, проявления, предразположения. Това са силните места на човека. Психоаналитиците го знаят добре, докато родителите често го носят като проблем в кабинета. Например една майка, която довежда сина си тийнейджър и казва: “По цял ден не прави друго, освен да мисли за смъртта. Накарайте го да престане да мисли.” И тук отговорът е: “Вижте, да престане да мисли е по-лошо от смъртта.” Ето в този момент, заниманието на момчето със смъртта, което може да изглежда като симптом, ако бъде разбрано в друг смисъл, ако бъде интерпретирано в друга посока, се превръща в израз на индивидуалност, в силно качество.

Моля, свържете се с мен, за да копирате текста.