Точките, в който стеблата са изкривени, вместо изправени, не са точките, които трябва да изправим – както би настоявала една остаряла, авторитарна педагогика, на която дължим тази ботаническа метафора на образователния процес – като изправяне на криви стебла. Напротив – трябва да се научим да обичаме кривините, да обичаме аномалията, странността, абнормността на децата си. Защото там има съкровище. Казва го и поетът: “От диамантите не се ражда нищо; от торта никнат цветята.” Т.е. образованието е да дадеш думата на кривото стебло.
Да дадеш думата на кривото стебло. Ето жеста, за който искам да ви разкажа. Това е жестът на един голям художник, Емилио Ведова, изтъкнат професор в академията във Венеция, където е преподавал живопис. Историята е следната: Ведова, когато виждал някой от своите студенти блокирали пред бялото платно, хвърлял четка с боя върху платното. И това имало ефекта да активира, да изведе от ступора младия художник. Преди удара на четката студентът е смутен, респектиран, инхибиран от белотата на платното; след хвърлянето на боята той се освобождава, съживява, започва да диша.
Какво прави Ведова? Какъв е този жест? Защо този жест е “жестът на учителя”? Всеки път. Защото това е жест, който отваря живота. Той не е просто петно боя, с което маестрото снема страхопочитанието на новака пред бялото платно, не е само това. Нещо доста по-тънко е. Принципът, от който маестрото се ръководи е разбирането, че бялото платно за художника, както празната страница за писателя, както тишината за музиканта, всъщност са пълни, препълнени. За един писател страницата никога не е празна. На бялата страница е насложена цялата история на литературата: Кафка, Джойс, Пруст, Данте… И в този смисъл инхибицията е следствие от това наслагване: Как бих могъл да напиша нещо ново, когато всичко е вече написано. След като преди мен има толкова големи. Блокаж.
Същото важи за живописта: Как бих се осмелил, ако преди мен е имало Пикасо, Дали, Ел Греко. Невъзможно. И тогава жестът на учителя е да направи това бяло наистина бяло. Празното наистина празно. Тишината наистина тишина. Което именно прави възможен творческият акт. Кое е условието на творческия акт? Не паметта за всичко което е направено преди теб. Защото рискът би бил, ако не си спомняме всичко, никога да не можем да създадем нещо ново. И това действително е най-големият парадокс на обучението. Ние сме винаги резултат от нашите срещи. Резултат от това, което сме научили. Резултат от памет.
Но запаметяването не изчерпва ученето. Дори бихме казали, че за да научим наистина, трябва да забравяме наученото. Защото за да има истинско научаване, трябва всичко това, което вече сме научили да бъде дезактивирано, за да стане възможно едно автентично действие, един творчески акт. Платното е населено от паяжина от имена, цитати, произведения вече видяни. За да може да бъде създадено нещо ново, всичко това, цялата тази памет трябва в един момент да бъде суспендирана. И това се отнася и за темите, които учениците развиват за матурите, за тезите на дипломантите и пр.
Докато е твърде присъстваща сянката на бащата, докато е твърде присъстваща сянката на паметта, е невъзможно да се сътвори нещо ново. И в този смисъл условието за креативността е възможността за забрава, за изключване на паметта, което маестрото прави със своя жест.