Но нека още малко да се спрем на това отношение учител – ученик, което ни отвежда към основната тема на днешната лекция. Защото какво е реабилитирането на грешката, ако не разбирането, че в обучението, във формирането, винаги е необходимо да има време, в което “да се изгубиш”, да грешиш, да излезеш извън бинарните възможности, които другите са определили за теб. Животът не е магистрала, не е дори изкачване на стълба. Срещите не са предвидими. Макар родителите ни винаги да имат проекти за нас, те не са наша съдба, защото между проектите на родителите ни и нашия живот, винаги някъде между тях, са нашите срещи, срещите, които ни се случват и които са непредвидими. И точно тези срещи дават форма на живота. Т.е. формирането изисква време. Необходимо е време за грешки, време за дезориентация, време за объркване. Необходимо е време да се загубиш, за да можеш да се намериш.
Това е много важен момент свързан с мистерията на ученето. Как се случва ученето? Как човек учи? Днес невропсихолозите ни обясняват, че ученето се осъществява по невронални механизми, които могат да бъдат изведени чрез научни методи. Говори се за невронни мрежи, когнитивни карти, функционирането на ума се представя донякъде като работата на компютър. Но винаги остава едно мистериозно измерение на ученето, което ще експлицирам с една сцена от философския трактат “Различие и повторение” на Жил Дельоз. Един майстор по плуване и неговия ученик – дете, на плажа. Учителят обяснява на детето различните стилове плуване. Можем да си представим тази сцена. Разбира се ученето е и предаването на компетенции, на теория, на знание. И идва един момент, в който учителят казва на детето “хайде сега, влизай в морето”. И този момент, в който детето влиза в морето и изпитва сблъсъка с вълната, е онова, което в действителност прави така, че да приеме в себе си знанието, което учителят му е преподавал. Което означава, че не съществува предаване на знание, ако ученикът просто прави КАТО учителя. Когато идва вълната, ученикът извършва мащабна трансформация – интернализира полученото знание, прави го свое, за да отвърне на непредвидимостта на срещата с вълната, която разрушава абстрактното знание. Ясно е, че вълната е една метафора на живота. Ние научаваме стиловете, да. Но намираме свой собствен стил – собствен стил да плуваме бруст, или кроул, или гръб едва в съприкосновението със вълната.
Това не означава, че може да има предаване на знание без учител – напротив. Но, че нямаме предаване на знание, когато се предполага да правиш КАТО учителя. Да изработиш собствен стил означава да забравиш за учителя – докато същевременно признаваш ролята му. Ние не можем без учителя – и формирането не е да “убиеш” учителя, както някои казват – защото да учим без учител е постижимо единствено, ако сме ИМАЛИ учител. Благословен да си учителю! Благословена да е срещата с истински учител – поне веднъж в живота! От люлката до университета – поне веднъж!
За учителя важи в много голяма степен нещо, което Лакан казва по отношение на психоанализата. Той казва така: Защо един аналитик може да слуша по такъв начин? И няма друг, който слуша така, както слуша един психоаналитик. Слушането в изповедалнята не е същото като слушането в анализа, защото от изповедалнята излизаш с изискването за покаяние. Не е и като изслушването при друг специалист, който после ни обяснява какво ни има, какво не ни е наред, или се опитва да възстанови функционирането на разстроените ни мисли, на разстроеното ни тяло. Психоаналитикът слуша. И неговото слушане е чисто – слушане без очакване към пациента.
Лакан го казва още по-въздействащо. Казва: Условието за слушането на психоаналитика е да знае как да накара любовта да замълчи. Какво означава “да знаеш как да накараш любовта да замълчи”? Означава да нямаш очаквания. Да нямаш въпроси. Да не искаш пациентът да стане какъвто си представяш, че може да стане. Това е безценен дар. Слушане без въпроси. Нещо, което е практически невъзможно във връзката с родителите. Родителите заявяват любовта си и имат очаквания към децата си. И все пак, най-големият дар на родителството би бил, разбира се, не да заглушиш любовта, но да нямаш очаквания. Да нямаш очаквания от децата си. Да ги оставиш свободни, да се научат да изоставят, да се научат да губят.
Но в дидактическата връзка (в образователния контекст) да накараш любовта да замълчи означава учителят да няма в ума си представа какъв трябва да бъде идеалният ученик. Нещо повече, учителят трябва да е готов да научи това от своите ученици. В практиката ми на професор и обучител, едно от нещата, които най-много са ме трогвали, е когато в думите на мой студент – в чийто стил по необходимост разпознавам собствениия си стил – в думите на мой студент чувам нови думи. Ученикът проговаря друг език. Тръгвайки от езика на учителя, започва да говори свой език. Това е изключително вълнуващо за един учител и е абсолютно необходимо за формирането. То важи за професора, за маестрото, но важи в не по-малка степен и за учителя от началното училище. Най-голямата награда е когато усетим да възниква от езика на преподаването един друг език. Който е езикът на субекта. Субектът като абсолютна различност.