Ние живеем в един свят, в едно време, където изглежда, че единственото, което има значение, е продуктивността, ефективността. Това е манталитет, който – както ни учи историята е способен да роди чудовища. Извършителите на най-големите актове на анти-хуманност през миналия век са били отлични функционери в структурите, на които са принадлежали. Но дори не е нужно да отиваме толкова надалеч. Достатъчно е да надникнем зад вратите на психотерапевтичните кабинети, за да видим, че хората днес не се измъчват от етични дилеми. Единственият въпрос, който има значение е “ще се справя или няма да се справя”. Затова е нужна един вид реабилитация на “несправянето”. Например реабилитация на губенето на време. Губенето на време е основна съставка на обучението. И кое друго, ако не училището трябва да има право да “губи време”. Например да посвети един следобед на четенето на поезия. Изглежда откачено в нашето време. Да посветиш цял следобед на нещо, от което няма практическа полза.
Училището би трябвало да култивира това продължително време на обучение, в което да има и празни пространства от безполезно време. Необходимостта да има неангажирано време. Време, което не е подчинено на принципа на ефективността. Рискът на нашето училище е, че се трансформира в предприятие. И като всички предприятия се ръководи единствено от принципа на ефикасността и продуктивността. Обаче ние трябва да се противопоставим на тази тенденция и да защитим празното време, безцелното време, времето без ангажимент.
Мустафа Сафуан, един от големите ученици на Лакан, казва, че добрият учител се познава по това как реагира, когато се спъне на прага на класната стая. Това е тест. Има го учителя, който след като се спъне, се овладява и се прави, че нищо не се е случило. Има го и учителя, който се спъва и се овладява, но същевременно хвърля садистичен поглед към залата, за да види кой се е осмелил да се засмее, за да го накаже. И очевидно това не са добрите модели. Но го има и учителя, който се спъва и прави от спъването тема на урока. Тук личи качеството на учителя. Добрият учител не се страхува от своето несъвършенство, не се страхува от своята недостатъчност. Ако щете дори защото неговата недостатъчност не е негова, а е на знанието по принцип. Знанието е, което липсва. И учителят “обгрижва” тази липса. Което не е алиби за това да сме неподготвени, разбира се. Просветеното незнаене не означава да не знаеш. Означава да ЗНАЕШ, че знанието носи със себе си граница. И осъзнаването на тази граница става толкова по-радикално, колкото повече знанието се увеличава. Който НЕ знае, няма никаква представа за тази граница. Дори напротив, мисли, че знае всичко. Огромен проблем, който имаме и в политиката. И именно натрупването на знание е това, което ни приближава все повече към границите на знанието. В този смисъл казах по-напред, че знанието притежава една вътрешно присъща грешка.
И така, последното нещо, на което искам да се спра – и което е може би най-важното – е втората метаморфоза, втората трансформация, която е централна в отношението учител – ученик. За първата говорихме: че добрият учител превръща теоретичните обекти, книгите – в тела. И кога една книга става тяло? Когато в ръцете на учителя е тяло. Вярвам, че сте срещали учител, който ви чете от книга, който докосва книга, който подчертава пасаж от книга, който ви цитира от книга, който коментира книга. Тази книга е наистина тяло. И в този смисъл дидактическото преживяване носи в същността си еротизъм.
От тук следва, че едно автентично послание не е никога напълно предварително замислено. Т.е. добрият учител именно докато преподава, преразглежда онова, което вече знае за текста. Един професор смята лекцията си за добра, когато излизайки от аулата знае, че е научил нещо ново. Самият той. Това се знае от опит – учителите знаят, че се учи, докато се преподава. Но условието е, да се откажете от презентациите, например. За съжаление университетските лекции са наводнени от слайдове.
Това, което интригува слушателя е рискът на изказването, рискът в събитието на изказването, моментът на импровизацията. Ясно е, че лекциите се подготвят. Учителят не бива да спира да подготвя лекциите си. Но моментът на преподаване е момент на допускане на уязвимост, на липса, момент в който трябва да оставим настрана написания текст. Има разлика между устното и писменото. Устното трябва да може да представи гласа като тяло и в този смисъл да представи преподаването като скок в празното. Разрушаването на това, което знаем, за да не бъдем задушени от това, което знаем. Само си помислете за преподавател, който четиресет години повтаря в едно учебно заведение един и същи материал по една и съща програма. Пресушен е, мъртъв е. За да се поддържа жив, трябва да може да се изненадва отново и отново от това, което преподава.
И така, първата метаморфоза е учителят да превърне, както казахме, книгата в тяло. Тяло, което да те накара да искаш да го пипнеш, да го докоснеш, да го подушиш, да го проникнеш. Да превърнеш учениците в нетърпеливи влюбени. Това е първата метаморфоза. Но втората и може би още по-важна за всяко житейско формиране – малко по-визионерско е това, което ще ви кажа – веднъж превърната книгата в тяло, като ефект от тази трансформация, да превърнеш ТЕЛАТА В КНИГИ.
Какво означава да превърнеш телата в книги? Пазолини казва, „има дрога“, т.е. има едно инструментално, едно разрушително използване на тялото, „там където няма култура“. Идеята, че дрогата идва там, където културата е оставила празнина, където има липса на култура. Дрогата е желание за смърт. В този смисъл, когато няма култура, няма език, няма разказ, няма учене, има дрога. Тяло на дрогата. Т.е. дрогата като символ на връзката с тялото на другия – хищническа, инструментална, ориентирана единствено към разрушително удоволствие.
И обратното – езикът, културата, са това, което прави възможно да превърнеш в текст тялото на другия – разбирате кои са тези тела: съученичката ми по чин, мусколестото момче, което минава по коридора. Първите тела на младостта, телата, разбуждащи се през пролетта, тела, които се срещат и разминават отблизо – сексуални тела. Но има и други тела – тялото на света, тялото на града, всяка една среща. И какво означава да превърнеш тялото в текст? Означава да видиш това тяло като заслужаващо внимание, заслужаващо вникване – не може да се чете набързо. Трябва да му посветиш време. Четенето не е наплюскване с бърза храна. Четенето изисква съсредоточаване, време, забавяне на темпото, пауза, посвещаване. Да превърнеш тялото – тялото на този, когото обичаш, или тялото на света в книга, е най-висшият ефект на едно личностно формиране. И това, ако щете, е другото име на любовта.
Лекция на Масимо Рекалкати, изнесена в рамките на цикъла “Удоволствието от текста”, Милано, 2015.
За автора: Полина Юлиева е психолог, магистър по клинична социална работа и психоаналитичен психотерапевт