Въпрос към психотерапевта
* Оригиналният текст на запитването може да е променен.
Как преодолявате разочарованието към близки хора? Преди 1 година започнах работа с психолог заради силна тревожност. Прочетох много книги за самопомощ, посещавах курсове, семинари. В крайна сметка осъзнах, че цял живот живея в услуга и помощ на хората около мен. Безропотно оставях всичко, за да помагам на близки и познати и някъде по пътя загубих себе си.
Разбрах , че се нагърбвам с повече, отколкото мога да понеса и заради това се сдобих със силна тревожност. След много работа със себе си успях да я приема и да я овладея донякъде. Вследствие обаче осъзнах, че нито един от хората , на които съм помагала и съм подкрепяла през годините, не пожела да помогне на мен, когато аз имах нужда. Някои бяха прекалено заети, други като чуха, че съм зле, изказаха съпричастност еднократно и после потънаха вдън земя. Това ми помогна да махна розовите си очила и да видя реално какви хора имам около себе си. Със сигурност това осъзнаване е за добро , но е и много болезнено. Чувствам се много самотно. Разбрах, че нямам приятели, а само използвачи около себе си, които при първата слабост избягаха.
Някой преминавал ли е през това и как го е преодолял? Научих се да ми е приятно в собствената ми компания, по неволя, но имам нужда и от другарче. Усещам, че разочарованието от старите ми “приятели “ се превръща в недоверие към всички хора. Щом близките ми ме оставиха в момент на нужда, как да повярвам в добрите намерения на непознати?
Отговор на психотерапевта
Не е точно отговор на въпроса ви, а по-скоро кратък списък на нещата, които пречат да намерите своите отговори:
(1) Това, че живеете “в услуга и помощ на хората около вас” сте си го знаели и преди да започнете работа с психолог. Това, което не знаете (все още) е защо го правите. Да разберете това е важна терапевтична задача, защото докато не разберете каква (защитна) функция изпълнява за вас раздаването за другите, ще продължавате да се люшкате/ да не намирате решение между двете крайности: пренебрегване на себе си заради другите или чувство на самота и безполезност, когато откажете да сте на разположение на другите.
(2) Вашата тревожност произтича не от това, че се “нагърбвате с повече, отколкото можете да понесете”, а защото това вече не ви върши работа/ не ви е достатъчно/ вече не изпълнява функцията, заради която сте започнали да го правите на първо място. А не знаете с какво друго да го замените, за да възстановите психичния баланс, който раздаването за другите някога ви е осигурявало.
(3) Тревожността не се приема, нито се овладява. Тя е сигнал, че нещо в живота ви не е наред и е важно да разберете какво. (И това не е раздаването за другите, защото то е само следствие.)
(4) Да свалите розовите очила не значи да сложите черно-бели очила. Може би не всички около вас са “използвачи”, а просто разбират помощта по различен начин (например искат конкретно да знаят от какво имате нужда, за да се отзоват).
(5) Недоверието към другите е по-скоро базова ваша черта, отколкото следствие от скорошно разочарование от приятелите ви. Ако вашата терапия е постигнала нещо до този момент, то е да “оголи” тази ваша черта до степен на болезненост и по този начин да насърчи задълбочаване на опитите ви за себеизследване.
Отговаря: Полина Юлиева, психолог и психоаналитичен психотерапевт