Помните онази крилата фраза на Борисов “И магаре да бях вързал за депутат, щяха да го изберат!” Вродено безочие или ситуационно заслепение — в едно е вярвал — зад високия рейтинг никой няма да заподозре, че магарето е… той.
Към днешна дата — два месеца след началото на протестите — с политическа му кариера е свършено. И да анализираш политически труп е безинтересно и дори някак нечисто, докато предсмъртните му вопли все още будят (у една значима демографска кохорта) почти майчинско състрадание. Но тъкмо заради това. Борисов е “политическо животно от висша класа”, казва социологът Райчев. Ако е прав, а той е прав поне в едно отношение, може би не е излишно да сме предпазливи — да не би пък да си имаме работа с митично чудовище, като онова, при което на мястото на всяка отрязана глава израствали две нови.
Отвъд образния език, говоря за нещо банално. Митичното чудовище е “манталитетът на слугата”. Бреме за носителя и вреден за обкръжението му — той има опасното свойството да се репродуцира. Цялата политическа кариера на Борисов може да се проследи по линия на слугинажа и патетичните му опити да се еманципира от ролята си на слуга (на комунистическите и мутренските елити). Опити да изличи срама – не онзи от хората, какъвто той показа, че няма, а от себе си – срама на момчето, което някога са пращали за помия на прасетата. Тези карикатурни опити, в които е впрегнал пропагандна машина, достойна за Третия Райх, са само доказателство, че слугуването е единствената форма на отношения, която познава.
От психологическа гледна точка в това няма нищо сензационно — жертвата всячески се стреми да отмени статута си на жертва, като сама стане насилник. Жертвата, оставена с травматичния си опит, без нужната (професионална) помощ, никога не съумява да изгради в ума си отношенческа рамка, различна от двуполюсната схема “жертва – насилник”. Тя може да е или едното, или другото, но никога нещо различно. Напускането на конкретния насилник рядко е равносилно на напускане на схемата в ума. И така жертвата попада в омагьосания кръг на повторението и възпроизвеждането на все същия насилнически сценарий, отново и отново.
Слугата е жертва. Слугата не мечтае да стане равен на господаря си — мечтае сам да бъде господар. Нищо по-малко от това не би облекчило болката и спотаения гняв от унижението и обезличаването. Не случайно измежду унизените се раждат най-върлите диктатори. Репресивните служби добре знаят “възпитателния” ефект на унижението и не се свенят да го използват. Бий, ако искаш да го научиш да бие. Мачкай, ако искаш да го научиш да мачка. Борисов не се е похвалил колко бой е ял. Само за това не се е похвалил.
Слугата, мечтаещ да бъде господар, презира слугите. Няма нещо, на което да не е готов, за да се разграничи от тях. Това е ахилесовата му пета — предложете му власт и той ще обслужва отвисоко следващото стъпало. Той не знае какво друго може да се прави с властта. Не знае как властта може да служи да се гради обществено благополучие, да се твори бъдеще. Или най-много смята, че е това служба за будали. Възпитан да обслужва нуждите на високопоставените, той не разбира овластяването като друго, освен като мандат да обслужва още по-високопоставените. Да козирува и да прокарва тръби.
Слугата, станал господар, увековечава слугинажа. Като го възпроизвежда. Като го налага като норма на функциониране по всички етажи на управленската йерархия. На него му слугуват и целуват ръка — доброволно — с пиетет. Дори когато споменава майките им по не съвсем благопристоен начин. В ума на “слугата” не съществува идея за партньорство или взаимодействие, основано на демократични принципи. Това са само кухи понятия за проевропейски параван. Слугинажът у нас вече (отдавна) е институционална култура. Отровена култура. И е крайно време да потърсим отговорност за злоумишленото й отравяне.
За автора: Полина Юлиева е психолог, магистър по клинична социална работа и психоаналитичен психотерапевт