Новата разделителна линия – и защо няма нужда от тревога

Протестиращи хора
Снимка: Калоян Кънев

Петдесет + дни след началото, протестиращите се оказаха пред необходимостта да удържат два фронта – срещу очакваните опити на властта да омаломощи протеста отвън и неочакваните опити на иначе критикуващи властта да саботират протеста отвътре. Анализатори побързаха да потърсят обяснение в познатия властови похват “разделяй и владей”. Отговориха им заредени с патос апели да не се поддаваме на разделението. Само че разделителната линия този път е друга. И тя не поражда тревога, а напротив – надежда.

Ако този протест е различен, той е различен в едно – отсъстват хардлайнерите:

  • отсъстват онези, които са за “всичко или нищо” (за които протестът може да е или наш, или на комунистите, средно положение няма);
  • отсъстват онези, които, за да заемат позиция, имат нужда от ясна и сигурна алтернатива (всяка неяснота, contingency, неустойчивост на ситуацията, поражда тревога дали са на правилната страна);
  • отсъстват онези, които смятат, че няма нови и качествени лидери, личности и идеи, (защото не допускат, че такива се композират и декомпозират в динамични взаимодействия измежду всички нас, а не се раждат свише като нов месия или нов гений);
  • отсъстват онези, които оправдават блокирането на държавата заради въображаем ковид-контрол, но осъждат блокирането на кръстовищата заради реален мафиотски произвол (по хардлайнерски “целта оправдава средствата”);
  • отсъстват онези, които настояват за единни и красиви редици от протестиращи, изчистени от всякакви маргинални елементи (хардлайнерите се ужасяват да бъдат заподозрени, че могат да бъдат носители на същите тези маргинални черти – оттам и нуждата им непременно да се разграничат от тях); 
  • отсъстват онези, които се възмущават от разхищаването на храна под формата на летящи яйца и домати, “докато по света гладуват деца ”, но пропускат да се възмутят от употребата на деца за манипулация на общественото мнение (инцидентът на Ситняково);
  • отсъстват онези, които, несигурни в собствения си морален интегритет, когато са изправени пред сложна морална дилема, си позволяват да заложат само “на сигурно” (“мога ли да си позволя да поставя под съмнение действията на жената, врязала се с колата си в протестиращите, или трябва непременно да се разгранича от последвалия “вандалски акт”. Разбирайте: “ако не се разгранича, аз самият ще изглеждам като агресор, което е недопустимо за моралните ми стандарти”);
  • отсъстват онези, които не могат спокойно да не са съпричастни (което, разбира се, е право на всеки), а държат да оспорят легитимното съпричастие на другите (хардлайнерът признава една истина – тази, в която е индоктриниран).

Но къде е надеждата, ще попитате – не са ли „хардлайнерите“, които отсъстват, критично голяма част от хората? Отговорът ми е: в това, че правят възможно една друга критично голяма част да се обособи в противовес и да придобие идентичност – критична маса от активни граждани, поставящи под въпрос двуполюсното мислене, идеологичните клишета, очакването на ясни алтернативи, залагането на сигурни решения. Това именно е новата разделителна линия (не че е добре да има разделителни линии, но изглежда е неизбежно), която тази протестна вълна роди: от едната страна са тези, които имат куража и готовността да бъдат автори на решения в един непредвидим и несигурен свят, какъвто все повече става светът, в който живеем; а от другата са онези, които все още хранят илюзии (и това са по същество тоталитарни илюзии) по идеалния Друг (било то личност, партия, алтернатива, строй, идеология, морален ред), който ще донесе Решението. Мисля, че депресивният отказ от участие е първият признак, че е в ход травматично, но необходимо разделяне с тези илюзии. Както компулсивното критикарство срещу несъвършенствата на протеста е защитна реакция срещу осъзнаването на тази неизбежна раздяла.


Полина Юлиева