Съвременен метод
Психоаналитичната психотерапия е отворена, недирективна терапевтична практика с повече от 120-годишна традиция. От техническа гледна точка е адаптирана версия на класическата психоанализа, съобразена със съвременния ангажиран стил на живот и с най-новите разбирания на невронауките за функционирането на човешката психика. Тя се базира върху централното психоаналитично убеждение, че всичко, което изразяваме с думи, поведение или симптоми, има смисъл – важен, но не винаги разбираем за околните и за самите нас.
Докато не разбираме себе си и другите, се чувстваме тревожни, в дисонанс с тялото си, неспособни да се впишем и принадлежим. Разбирането освобождава, приобщава, лекува, зарежда със смисъл. Може би точно тази ваша интуиция ви води тук и независимо дали сте попаднали на тази страница случайно, или отдавна търсите с кого да говорите за нещата, които ви тревожат, вероятно имате много въпроси. Един от най-важните е дали аналитичният метод помага във вашата ситуация. Освен в някои случаи, които изискват друг вид грижа и компетенции, с голяма вероятност сте на правилното място. Защото психоанализата обича въпросите — тя се занимава с най-трудните човешки въпроси, заради които сънят бяга от очите и тялото отказва да се подчинява на разума.
Психоаналитичната психотерапия се състои в периодични срещи за разговор с професионалист, специално обучен да слуша и разбира човека по начин (едновременно емпатичен и аналитичен), който позволява изследване, преформулиране и промяна на негативните преживявания за целите на себеразбирането, личностното израстване и преодоляването на психичния дистрес.
Основи на метода
Класическа психоанализа
В края на 19-ти век идеята за несъзнавания психичен живот освобождава западния човек от поредната антропоцентрична заблуда. Или както казва създателят на психоанализата Зигмунд Фройд, човечеството е трябвало да понесе поне три големи удара по наивния си нарцисизъм: първият е от Коперник, че земята не е център на вселената, вторият от Дарвин, че човекът не е венецът на Творението, и третият от самия Фройд – “че егото не е господар в собствения си дом”. Революционното откритие е, че това, което съзнателно мислим и чувстваме, далеч не е е цялата картина – значителна част от нашето поведение се определя от несъзнателни мотиви и конфликти и в този смисъл трябва да се примирим, че знаем само малка част от това, което се случва в дълбините на психиката ни.
Революционна за времето си, психоанализата не успява да се превърне в академична наука, въпреки че е широко застъпена в следвоенната психиатрия. Но влиянието, което оказва върху социо-културния живот на западния свят, върху модерните средства за формиране на обществени нагласи и постмодерната философия, я правят една от най-разпознаваемите, плодотворни и ревностно пазени доктрини за човешкото функциониране. Тя става прототип на психотерапевтичната практика въобще. Съвременната психоанализа (и психоаналитична психотерапия) продължава да развива теоретичната си основа в няколко направления, които и до днес предлагат най-интригуващите и клинично валидни модели на човешкото функциониране.
Релационна психоанализа
През 80-те години на миналия век обяснителният модел на психологичните проблеми и на случващото се в терапевтичната сесия престава да бъде фокусиран изцяло върху пациента, а се измества върху взаимодействието в диадата пациент–терапевт. Идеята е, че в работата си заедно двамата създават обща психична реалност – интерсубективно поле – което не е просто сума от психичните реалности на всеки от участниците, а има свои уникални характеристики като трета реалност. Това поле може да бъде наблюдавано само отвътре и неговото изследване, разбиране и практическо използване може да придвижи терапевтичния процес в ситуации, в които работата изглежда блокирана от защитните операции на пациента.
В по-широк план интерсубективното поле предполага, че част от поведението на наблюдавания е продиктувано от самия наблюдател в конкретната ситуация. В терапевтичен план това снема от пациента част от отговорността за случващото се в сесията или в отношенията му с другите хора и е информативно по отношение на неговите проблематични очаквания да бъде третиран по определен (често негативен) начин.
Концепцията за интерсубективността процъфтява в рамките на релационната психоанализа, с което в края на миналия век се влива свежа кръв във вените на столетната терапевтична теория и практика. Понастоящем е едно от официално признатите направления в психоанализата, с което свързват имената си аналитици и изследователи от световна величина.