Категория: Психоанализа

Всяко разбиране на човешкото поведение неизбежно е непълно, защото пропуска онзи остатък, който не може да бъде осъзнат или изговорен. Постистината е отричане на тази непълнота. Тя функционира чрез предлагане на завършени и емоционално убедителни разкази, които елиминират остатъка от неяснота. Психоанализата настоява да мислим именно този остатък и с това остава едно от малкото полета, които отказват да превърнат света в напълно обясним. Тъкмо в този отказ – в отказа от идентифициращо знание за другия – се съдържа възможността за истина. Статията изследва точките на пресичане и взаимно обуславяне между негативната диалектика на германския философ Теодор Адорно и психоанализата на Зигмунд Фройд. Как тази философска перспектива съхранява психоанализата като жива практика, отворена към истината?

Конфликти, проблеми и нерядко скандали съпътстват работата на психоаналитичните институти от създаването им до днес.* Под сериозен външен и вътрешен натиск, много от тях намират някаква форма на разрешаване. Но постигнатите промени – и това е тезата на автора – не премахват вътрешно присъщите пороци, които продължават да разяждат основата на психоанализата и нейните институции. Конкретните истории на отделните институти се различават в редица аспекти: регионална специфика, институционалната структура, личностни характеристики на ангажираните лица и пр., но основните проблеми остават неизменни.

Днес се обръщам към вас с едно нескромно предложение — да премахнем психоаналитичните институти.* Да се отървем от тях. Да ги накараме да изчезнат. Да престанат да съществуват. Да ги взривим! (Разбира се, метафорично, по причини, които ще станат ясни по-нататък).