Меланхоличното дете

Концепцията за меланхоличното дете обяснява как непреработената загуба, която носим в себе си, оформя взаимоотношенията ни като възрастни. Още от ранна възраст меланхоличното дете изпитва тревожност при раздели и преходи. То изразява страха си от загубата чрез съпротива срещу промяната, вкопчване в миналото и в пропуснатите възможности, съпроводено от непрестанната надежда да открие отново онова, което някога е имало, но вече е изгубено.

Като меланхолични деца, ние превръщаме надеждата и удължаването на чакането в свои емоционални стратегии и откриваме смисъл в самото очакване. В отношенията си често повтаряме моделите от детството: чакаме възраждането, завръщането, изгубената връзка сякаш да си спомни как да се съживи отново. Това е едновременно форма на вярност към онова, което е било, и защита срещу приемането и изтъгуването на онова, което вече сме изгубили.

Като възрастни, ранната ни травма се проявява не само в очевидните моменти на раздяла, но и в деликатните нюанси на ежедневието: колебанието да се насладим пълноценно на миговете на щастие, внимателното дозиране на емоционалната близост и безкрайната подготовка за финали, които още не са настъпили. Често се борим с екзистенциална самота, сякаш сме чужди хора в собствения си живот.

В по-късните си връзки реагираме на заплахата от загуба чрез внимателен контрол — над собствените си емоции, над любимите си хора и над средата около нас, което ни сковава и ни прави уязвими. Нуждата ни от контрол ни кара да се вкопчваме в това, което имаме, дори когато то не ни е достатъчно или не ни носи удовлетворение. В опитите си да предотвратим загубата често създаваме друг вид загуба — на възможности, на развитие и на автентичност.

Двама вдъхновени и талантливи аналитици и автори — Адам Филипс и Галит Атлас — разговарят по повод новата книга на Галит „Ела по-близо“, която, след успеха на  „Емоционално наследство“, се надяваме скоро да видим и на български. За лоялността към миналото, за невъзможността да губиш и да се отказваш и как нерядко избираме емоционалния недоимък пред това да се изправим пред несигурността, която съпътства промяната. Всичко това е персонифицирано в образа на „меланхоличното дете“, на което Галит посвещава глава от книгата.

Галит: Адам, толкова съм щастлива, че си с нас днес.

Адам: Благодаря, за мен е удоволствие.

Галит: Заглавието на последната ти книга, която горещо препоръчвам, е “The Life You Want” („Животът, който искаш“). Спомням си, че дъщеря ти беше казала, че когато подаряваш тази книга на хората, можеш да им кажеш: „Ето, давам ти живота, който искаш.“

Моята книга “Come Closer” („Ела по-близо“) написах като покана — покана към хората да погледнат към себе си, да се опитат да се опознаят, да се доближат до другите. Но знаем, че хората не искат само да се познават и не искат само да бъдат близо до другите, нали? Кажи ни повече за това? Смяташ ли, че животът, който искаме, включва и това да бъдем близки с другите?

Адам: Има един английски философ, Джон Уиздъм, който интервюирал един гледач на лъвове в зоопарка в Дъблин. Този човек бил известен като гениален в отглеждането на лъвове. Уиздъм го попитал: „Кажете ми, каква е вашата тайна?“ Човекът отговорил: „Всеки лъв е различен.“

Според мен това е единственото, което трябва да помним. Мисля, че е невъзможно да се обобщава по този въпрос. Но ми се струва много интересен въпросът дали всеки човек търси интимност. Защото някои хора приемат, че всичко се свежда до отношенията, че животът е отношения. И все пак е съвсем ясно, че между хората има огромно количество дистанция и регулиране на дистанцията.

Затова мисля, че би било неразумно да обобщаваме. Но също мисля, че е много трудно да си представим — като се има предвид, че всички започваме живота си като част от тялото на някой друг и след това за много, много дълго време сме напълно зависими от някой, който се грижи за нас — че този факт (че започваме живота си в условия на силна интимност) не оставя фундаментален отпечатък.

И тогава въпросът е: защо това се превръща в конфликт? Защо изобщо е проблем? Защо зависимостта е проблем?

Е, има очевиден психологически отговор — в началото сме напълно зависими от някого, когото не можем да контролираме. Така че, ако знаем, че майките ни могат да се погрижат да се почувстваме по-добре, а те не го правят, няма как да не предположим, че са садистки или много жестоки. Което, разбира се, е един от произходите на мизогинията. Сякаш всичко започва от това как хората се справят с фрустрацията, че не могат да контролират човека, от когото се нуждаят.

Галит: В „Ела по-близо“ говоря за всички тези неща, които споменаваш — страха от близост, конфликтите на лоялност, древното чувство за вина като фактор в интимните ни отношения. Но говоря и за това как ранните загуби и страхът от загуба оформят начина, по който обичаме като възрастни. Говоря за тези неща в главата за меланхоличното дете. Тя разглежда онази част от нас, която се съпротивлява на промяната или не приема загубата — частта, която отказва да се откаже и да скърби за загубеното.

Нека поговорим за меланхоличното дете. Мисля, че това беше първата глава, която прочете от „Ела по-близо“, нали?

Адам: Да, и струва ми се, това в някакъв смисъл е централна глава за книгата. Защото, както казваш, тя е организирана около загубата и около това какво правим със загубата. И това може да обхваща целия спектър — от отмъщение за преживяната загуба, до отказ някога отново да се свържем с когото и да било.

Сякаш въпросът е как човек се справя с нещо, което изглежда е двойна задача: какво да направиш със загубата, когато я преживееш, и как да се защитиш от самото преживяване, когато то е непоносимо. Защото не можем да си представим живот, в който няма загуба. Просто докато растем, губим предишните етапи от развитието си и така нататък.

Загубата е вид фрустрация, с която трябва да се справяме. Когато близък човек умре, това е непоправима загуба. Никога повече няма да можеш да бъдеш в контакт с този човек. Но има цял спектър — от абсолютната загуба до относителната загуба. Защото предполагам, че всички сме преживявали като деца моменти, когато майка ни, баща ни или някой друг ни е изоставял, или просто не ни е обръщал внимание.

И в тези моменти сме губили майката, която сме искали. И мисля, че всички ние се опитваме да управляваме отношенията между майката, която искаме — идеализираната майка в съзнанието ни — и реалните хора, които срещаме в реалния свят и които не са толкова внимателни към нас, колкото бихме искали.