Кога независимостта е нужда от зависимост

Нужда от зависимост

Случвало ли ви се е да сте на едно място с човек, който сякаш заема твърде много пространство? С познат, който ту ви търси много често, ту изчезва за дълги периоди? С клиент, който постоянно предоговаря условията? Значи имате опит от първо лице с непосрещнатата нужда от зависимост*. Тези хора често играят соло и ако им предложите застраховка срещу опасността да разчитат на другите, с готовност ще я платят. 

Когато стане въпрос за зависимост от другите, винаги сме склонни да виждаме проблем в очевидните прояви на зависимо поведение, но не и в отявленото му отричане. Рядко си даваме сметка, че неспособността ни да зависим от хората около нас може също да бъде проблем. 

Зависимостта в културен контекст

Първородният грях на третото хилядолетие е грехът на самодостатъчността.

Равин Харолд Къшнър 

Патологичната представа за зависимостта е поместена в цялостния социо-културен контекст. Западните общества величаят независимостта и възприемат зависимостта като слабост и уязвимост. Виждаме новородените като напълно зависими същества, а ролята си като родители в това да ги социализираме и да ги направим независими. По този път се ориентираме от зададените в културата ни критерии. Мислим за всяко развитийно постижение като за достигане на по-високо ниво на независимост. 

Макар да приемаме този ред на нещата за очевиден и универсален, той, оказва се, е културно обусловен. Японците например смятат, че бебето се ражда напълно независимо и една от важните задачи на родителството е изграждането на здравословна способност за зависимост. Според някои изследователи зависимостта се оценява толкова негативно в нашата патриархална култура, защото стереотипно се свързва с женска черта. В култура, доминирана от митологемата “сам юнак на коня” зависимостта е срамна и нежелана. Тя е опасна пробойна в здравия корпус на самодостатъчността.

Цената, която плащаме за своята непоносимост към зависимостта е видима за всеки практикуващ психотерапевт. Хората идват с панически симптоми, измъчвани от екзистенциална тревожност и чувство на изолация и празнота. Претоварени от житейски проблеми, с които се опитват да се справят сами, макар да са по-успешно решими с подкрепа от общността. Когато се разболеем, правим всичко възможно “да не сме в тежест”, лишавайки не само себе си от грижа и внимание, необходими за оздравяването ни, но и нашите близки от възможността да ни бъдат полезни по смислен за тях начин. Когато сме тъжни или ни боли, се изолираме, убедени, че никой не би искал да е в нашата компания в такъв момент. Дори създаваме социални служби и институции (и тук психотерапията не прави изключение!), за да се предпазим от изпадането в зависимост.

Да преосмислим зависимостта

Трябва да можем да мислим за себе си като за ограничени и зависими същества и само страданието може да ни научи на това.

Симон Вейл

Част от нуждата ни да патологизираме зависимостта произтича от нашето линейно разбиране на връзката между зависимост и независимост. За нас зависимостта е нещо, което трябва да се “преодолее”, за да станем напълно независими. Независимостта на свой ред означава край на зависимостта. Британският психоаналитик Хари Гънтрип предлага друга идея – според него именно способността ни за зряла зависимост е това, което прави независимостта възможна. Независимост без зряла зависимост е просто псевдо-независимост, или иначе казано самодостатъчност. В този смисъл постигането на психологическа независимост не само че не замества нуждата ни от зависимост, а е възможно единствено паралелно с развиване на способността ни за зряла зависимост. 

Всичко това означава, че способността за независимост, както и за зависимост са еднакво необходими за пълноценния и здравословен живот.  Зависимостта може да бъде разбирана като отношенчески опит, който търпи промяна в хода на индивидуалното развитие или на психотерапевтичната работа. Когато детето е още малко, родителите правят всичко възможно да са максимално на разположение. Ако се разплаче, го гушкат, ако е гладно, го хранят. На този етап от живота повечето родители не се притесняват, че може да стане твърде зависимо от тях. С порастването обаче започват да се отнасят различно към нещата, които може и които все още не може да прави само. Това разграничаване не е абсолютно, а зависи от емоционалния контекст и изисква много гъвкавост от страна на обгрижващите фигури. Родителите често стават свидетели как умение, с което детето вече се справя само, изведнъж бива “забравено”, когато се появи братче или сестриче. С това детето сигнализира за все още крехката си нужда от зависимост, която естествено нараства, когато е в дистрес. Начинът, по който тези нужди биват посрещани в “добри и лоши времена” определя какво отношение ще изгради към зависимостта по-късно в живота си зрелият индивид. 

Зависимостта в психотерапията

Да зависиш от професия е по-поносима форма на робство, отколкото да зависиш от баща.

Виржиния Улф

Голяма част от казаното дотук важи и за психотерапевтичната връзка. Добрите терапевти винаги държат под внимание кога техният пациент има нужда да развие своя капацитет за автономност и кога за зряла зависимост. Основанието за първото е самоочевидно, защото след като психотерапията е платена услуга, клиентът трябва да бъде в състояние да прекрати успешно връзката, след като целта е постигната в достатъчна степен. Ако терапевтът стимулира зависимостта, това би довело до конфликт на интереси. 

По-недооценена, макар и не по-малко важна е втората нужда, защото неспособността на човек да позволи здравословни нива на междуличностна зависимост може да бъде също толкова проблематична, колкото и прекомерната зависимост. И основанието за това е следното: психотерапията би имала успех само ако пациентът започне да измества фокуса си от защита на психологичното си статукво, което го е проваляло до този момент, към допускане на смущаващата, но много необходима идея, че може би не всичко, което се случва около него, му е напълно ясно и че вероятно няма да успее да стигне там, където иска, ако не позволи да му бъде помогнато. Това изисква от терапевта не само да разпознае непосрещнатите нужди от зависимост на своя пациент, но и да го преведе по пътя на здравословното доверие през всички контратрансферни** клопки на терапевтичния процес.


* Нуждата от зависимост (dependency needs) е събирателно понятие за всички потребности на малкото дете от грижа, внимание и утеха, които не може да си задоволи само и за които разчита на друг човек.

** Контратрансфер е ключово понятие в психоанализата, което обозначава несъзнаваната емоциона реакция на терапевта към пациента.

*** Reference: Avrum G. Weiss, Ph.D.,”The Lost Role of Dependency in Psychotherapy”


Полина Юлиева
Моля, свържете се с мен, за да копирате текста.