Най-новата ми провокираща статия, вдъхновена от двама велики провокатори – Зигмунд Фройд и Теодор Адорно! Статията изследва точките на пресичане и взаимно обуславяне между негативната диалектика на германския философ Теодор Адорно и психоанализата на Зигмунд Фройд. Как тази философска перспектива съхранява психоанализата като жива практика, отворена към истината?
Отвъд буквалното разбиране, храната е не просто средство за физическо оцеляване, а метафора на самото човешко съществуване. Тя носи символичен смисъл, който далеч надхвърля хранителната ѝ стойност. Днес, с обедняването на нашето символично мислене, сме склонни да приемаме за истинско единствено онова, което е материално и измеримо – хранителните вещества, калориите, диетите. Все повече изгубваме значението на храната за разговора, за приятелството, за събирането на семейството около трапезата, така важно за процеса на социализация.
Всяко разбиране на човешкото поведение неизбежно е непълно, защото пропуска онзи остатък, който не може да бъде осъзнат или изговорен. Постистината е отричане на тази непълнота. Тя функционира чрез предлагане на завършени и емоционално убедителни разкази, които елиминират остатъка от неяснота. Психоанализата настоява да мислим именно този остатък и с това остава едно от малкото полета, които отказват да превърнат света в напълно обясним. Тъкмо в този отказ – в отказа от идентифициращо знание за другия – се съдържа възможността за истина. Статията изследва точките на пресичане и взаимно обуславяне между негативната диалектика на германския философ Теодор Адорно и психоанализата на Зигмунд Фройд. Как тази философска перспектива съхранява психоанализата като жива практика, отворена към истината?
Конфликти, проблеми и нерядко скандали съпътстват работата на психоаналитичните институти от създаването им до днес.* Под сериозен външен и вътрешен натиск, много от тях намират някаква форма на разрешаване. Но постигнатите промени – и това е тезата на автора – не премахват вътрешно присъщите пороци, които продължават да разяждат основата на психоанализата и нейните институции. Конкретните истории на отделните институти се различават в редица аспекти: регионална специфика, институционалната структура, личностни характеристики на ангажираните лица и пр., но основните проблеми остават неизменни.
Днес се обръщам към вас с едно нескромно предложение — да премахнем психоаналитичните институти.* Да се отървем от тях. Да ги накараме да изчезнат. Да престанат да съществуват. Да ги взривим! (Разбира се, метафорично, по причини, които ще станат ясни по-нататък).