Конфликти, проблеми и нерядко скандали съпътстват работата на психоаналитичните институти от създаването им до днес.* Под сериозен външен и вътрешен натиск, много от тях намират някаква форма на разрешаване. Но постигнатите промени – и това е тезата на автора – не премахват вътрешно присъщите пороци, които продължават да разяждат основата на психоанализата и нейните институции. Конкретните истории на отделните институти се различават в редица аспекти: регионална специфика, институционалната структура, личностни характеристики на ангажираните лица и пр., но основните проблеми остават неизменни.
Психоанализата не е като другите познавателни дисциплини, защото отговорите на въпросите, които тя повдига чрез своето търсене и метафори – за природата на психиката, емоциите, взаимоотношенията и човешката същност – не могат да бъдат количествено измерени, нито лесно класифицирани и стандартизирани. Те често са преживелищни, субективни, индивидуални, междуличностни и философски. Изключително комплексна материя, изобилстваща от неясноти и многозначност.
Психоанализата е много повече от академично поле на изследване; тя е също културно движение и терапевтично начинание. Тези аспекти са в динамична взаимовръзка с интелектуалната дисциплина психоанализа. Психоаналитиците претендират за терапевтично знание, за което техните институции сертифицират. Но на какво се основава психоаналитичната квалификация? Като се има предвид естеството на дисциплината и нивото на „знание“ в нея, можем да кажем, че претенцията за знание, подразбираща се от квалификацията, е многократно по-голяма от реалното ниво на знание. Вместо да се изправят пред този централен проблем, аналитиците валидират знанието, подразбиращо се от квалификацията, чрез акта на „миропомазване“ или „ръкополагане“ (т.е. при благоволение на висшестоящите ви позволяват да се дипломирате).
Основен аспект на проблема е, че една по същество хуманитарна дисциплина се е възприела и представя себе си като позитивистка наука, докато институционално се е организирала като религия. Това фундаментално недоразумение влече след себе си сериозни концептуални и институционални последици, в ущърб на развитието й. Но както редица психоаналитични теоретици напомнят – сред които Кристофър Болас и Джойс Макдугъл – психоанализата не е наука и нейните заключения не са научни в нито един признат смисъл на думата. Може да се спекулира, че ролята на аналитиците в насърчаването на съвременния упадък на тяхната дисциплина вероятно отразява именно системното погрешно концептуализиране на собствената им област и произтичащата от него, по думите на на Болас, „фалшива експертиза“.
(I) Ритуалът на „помазване“
Психоаналитичното обучение е необичайно с това, че не се провежда в университети – както е при психологията и психиатрията – а в собствени институции, в автономни, самостоятелни институти и общества. Психоаналитиците предпочитат сами да управляват психоанализата. В това отношение психоанализата структурно наподобява политическо движение или религия – паралел, който донякъде Фройд сам насърчавал. Той отъждествявал психоанализата със своите лични убеждения – онези, които не били съгласни с него – от Юнг до Ференци – често били принуждавани да напуснат общността. От самото начало психоаналитиците наричали своите занимания „нашата наука“ и поставяли строги граници по отношение на това кого допускат във вътрешния кръг. Както самият Фройд признава в „Тълкуване на сънищата“, „емоционалният ми живот винаги е изисквал да имам един близък приятел и един омразен враг“. Това предвещава и по-късните нагласи в психоанализата. В едно писмо до Ференци Фройд го съветва да не се ангажира с други теории, защото „ние притежаваме истината“. Трудно ще намерите друга млада наука, дори като ранно движение, която да е била толкова затворена в себе си и мистично ориентирана.
Фройд придава на установените от него принципи първостепенна важност, с последствието, че психоаналитичното обучение с годините се превръща в нещо като процес на ръкополагане. Този субективен процес, като един съвременен ритуал на посвещаване, опълномощава определени аналитици, счетени за достатъчно добри, да представляват „истинската“ психоанализа и от своя страна да помазват и промотират свои кандидати и обучаеми. Не е изненада, че този самовъзпроизвеждащ се метод за предаване на легитимност има устойчива роля в повечето институти още от самото начало на психоанализата.
Този ритуал вече е бил факт през 1911 г., когато Фройд назначава тайна организация – т.нар. Комитет – за да защити психоанализата от враговете ѝ. През 1913 г. дори раздава на членовете ѝ специални пръстени, символизиращи тяхната принадлежност към клуба. Фройд е запленен от идеята на Ърнест Джоунс за „таен съвет, съставен от най-добрите и най-доверени сред нашите хора, който да се грижи за по-нататъшното развитие на психоанализата и да защитава каузата срещу личности и посегателства, когато вече няма да съм жив“. Трябва да отбележим, че ролята на Фройд в създаването на ортодоксията в психоаналитичното движение е доста амбивалентна – от една страна, той се противопоставя на твърдото придържане към дадени идеи и постоянно преразглежда своите собствени теории, а от друга – насърчава ортодоксията чрез низвергването на онези, които не са съгласни с него.
Още от самото начало психоаналитиците възприемат своята дисциплина като своеобразно „светилище“, достъпът до което винаги е бил строго селективен, а „науката“ на психоанализата се е развивала и опазвала в почти пълна изолация. Дори в златния век на психоанализата в САЩ – през 50-те и 60-те години – когато половината от университетските катедри по психиатрия се оглавяват от психоаналитици, правилата отново се диктуват от психоаналитичните институции. Авторитарният, понякога култов подход, който затваря психоанализата към външния свят, не намалява привлекателността ѝ за многобройните в следвоенния период кандидати и пациенти. Психоаналитиците са доволни да развиват това, което наричат „нашата наука“, зад стените на своите институти.
Но психоанализата не е наука. Тя не представлява единно тяло от информация, от което произтича единна практика, която може лесно и емпирично да бъде проверена. В действителност, и според почти всяко мнение, психоанализата е преживелищно, субективно, лично и междуличностно изследване, за което няма обективни критерии за валидация. Ако въобще може да се направи единна формулировка, тя би била, че психоанализата се занимава с „не-знаенето“, с несъзнаваното, с това, което не е известно, с уникалността на индивидуалното откритие. Това по същество противоречи на самата възможност за „квалификация“ от психоаналитичен институт, тъй като „квалификация“ предполага предаване и усвояване на корпус от знания, признат чрез консенсус. При липсата на такъв консенсус, психоаналитичното образование започва да оправдава претенциите си към истината чрез авторитарни подходи, напомнящи – както вече отбелязах – повече на някои организирани религии, отколкото на открито, критично изследване, което поне теоретично е възможно в университетите. Ригидна, авторитарна и затворена към нови идеи, основната линия на психоанализата – често ожесточено разединена поради „нарцисизма на малките различия“ между отделните психоаналитични школи – традиционно гледа на външния свят като на „езичници“, които не разбират или не могат да разберат „нашата наука“.
Исторически погледнато, мистификацията винаги е била отличителна черта на психоаналитичното обучение, превръщайки нелегитимната власт в ирационален авторитет. Тайнствеността и липсата на публична отчетност отдавна насърчават опортюнистичните практики на легитимиране чрез „помазване“. >>>
* На такъв скандал станахме свидетели в рамките на XIII Национална конференция на Българска асоциация по психотерапия, 31 май – 01 юни 2025 г.