Говорим с пренебрежение за хора, които постоянно търсят внимание. Борим с желанието си да бъдем забелязвани, макар да ни е вродено. Ако бебетата и малките деца притежават сила, с която превъзхождат възрастните, това е способността им да привличат внимание. Те са магнетични по неподражаем начин и това е жизнено важно. Но идва момент, от който нататък ангажирането на другите със собствената ни персона става морално неприемливо. Налага ни се рязко да се отучим да търсим внимание и да се примирим с по-скромни средства за задоволяване на тази своя екзистенциална нужда.
Нещо, което прави темата особено интересна е, че при очевидното търсене на внимание съвсем не е очевидно какво е това, което търсим. Когато детето търси внимание, то търси да разбере на какво близките му ще реагират, като начин да открие какво всъщност иска. Защото то знае, че нещо иска, но не знае точно какво. Английският психоаналитик Адам Филипс нарича търсенето на внимание експеримент по живеене. Защото едно е да живееш, знаейки точно какво правиш (както ни вменява модерната идеология на живеене) и съвсем друго като “следваш очите и ушите си” — способност, с която изглежда се раждаме.
Между тревожността и “свръхценната идея”
Но какво гледаме, кого чуваме и в какво се заслушваме? Ние сме способни само на селективно внимание. Във всеки момент допускаме до съзнанието си само малка част от информационната среда, в която сме потопени. Ние не забелязваме, че правим това — освен ако не започне да ни пречи. В известен смисъл, започваме да се интересуваме от своя интерес, едва когато този интерес започне да ни смущава. Например, ако развием обсесия към порнографията, вниманието ни става много концентрирано — ставаме свръхбдителни за сексуални стимули и в такъв момент не можем да не се интересуваме от своя интерес.
Друг пример е фобията: тя също прави вниманието ни свръхорганизирано. Страхът ни обсебва до степен, че не можем да мислим за нищо друго. Консолидирането на вниманието участва в самия механизъм на формиране на фобията: в някакъв емоционално критичен момент психиката ни е била изкушена да организира всичките неясноти и тревоги, с които не е могла да се справи, в една “фиксация” (т. нар. “свръхценна идея”) — в случая това е страхът от нещото, което е обект на фобията, но може да бъде всяко друго психично страдание или симптом.
Отказът от внимание може да бъде терапевтичен
Когато потърсим решение чрез психотерапия, едно от нещата, от които тя ни освобождава, е именно от изкушението да организираме преживелищния си опит си около такъв вид фиксация. Начинът терапията да постига това е като ни насърчава временно да суспендираме вниманието си и да търсим в тъмното. Нашето внимание е необходимо, за да стигнем до кабинета на терапевта, след което — експлицитно в психоанализата, но имплицитно във всяка психодинамична терапия — биваме поканени да се откажем от вниманието си — да говорим, без да внимаваме какво казваме, дали то е правилно или грешно, просто да говорим каквото ни дойде наум.
Това, което се случва при такова говорене, е че започваме да разбираме колко повече неща попадат в обсега на вниманието ни, отколкото всъщност осъзнаваме. Защото нашият ум събира впечатления, за които не си даваме сметка, но които могат да се прокрадват в случайните реплики или в сънищата ни. С други думи, притежаваме нещо като многоспектърна перцептивна способност, която чрез вниманието бива фокусирана и организирана.
Ние обръщаме внимание на интереса си към нещо или защото ни носи удоволствие, или защото се е превърнал в проблем — т.е. станал е нещо, за което не можем да не мислим. Валидно за всички симптоми е, че те стесняват вниманието ни и го насочват към нас самите — ако сме тревожни или депресирани, не можем да мислим почти за нищо друго, освен за себе си. В този смисъл целта на всяка терапевтична стратегия е да загубим интереса към себе си, така че външният свят и другите хора отново да ни станат интересни, каквито всъщност са.
Порастването е всяко ново забелязване
Често когато вниманието боледува, неговият свободен поток е затлачен във фиксация. Тя се образува там, където има твърде много тревожност, защото където има свръхтревожност, има и свръхорганизиране. От теорията на детското развитие знаем, че около осем-месечна възраст бебетата започват да изпитват страх от непознати. Но по-интересното е, че в този момент бебето възприема другия не просто като непознат, а като не-мама или като не-моят-родител. Т.е. нашето внимание, макар да не мислим за него по този начин, започва много организирано — ние имаме обекти (родителските фигури), които окупират цялото ни внимание, но в един благоприятен момент започваме да насочваме внимание и към други неща. Способността да оттеглим вниманието си от фиксацията е вид порастване. Но за да се случи, е необходимо родителят да позволи това.
Емоционалният контекст определя какво виждаме или пропускаме в дадена ситуация. От него зависи доколко можем да понесем да сме в досег с реалността, защото колкото повече сме в досег с реалността, на толкова повече “незабелязвания” има опасност да сме подложени. Проблемът тук е, че ако никой не забелязва и не разбира нашите поведения и жестове, вероятно ще сме принудени да посветим живота си на това да намерим кой да ги разбере. Защото ние самите не ги разбираме, но непременно искаме някой да ги разпознае и да направи нещо с тях. Дори не искаме толкова да бъдем разбрани, колкото изявите ни да бъдат отразени и трансформирани в нещо друго, така че движението (и в този смисъл себепораждането и генерирането на смисъл) да продължи.
Да бъдем забелязани е кръстоносен поход
И така, ние правим много повече неща, отколкото забелязваме, след което сме напълно зависими от другите какво ще изберат да забележат от тези неща. В хода на израстването си се адаптираме към забелязваното и незабелязваното и това неминуемо задава темплейта на нашия флирт с вниманието. Остава въпросът какво се случва с невидяните, неразпознати и непризнати части от нас, с нашия неформулиран опит. Оказва се, че за нас това е кръстоносен поход! Възможните изходи са или поражение и травматично отдръпване, или вечно продължаване на търсенето. Търсене на онова, което родителите ни не са могли или са пропуснали да разпознаят — вечно търсене на по-добра публика.
Ако изходът е поражение, желанието за себеизява е изкоренено в зародиш. Вероятно е срещнало твърде обезсърчаваща или унижаваща реакция от значимите фигури или нещо друго травматично се е случило, за да бъде оттеглено. Може би неодобрението е изиграло пагубна роля. Но истинската беда е, че загубата на интерес към себеизява нерядко се транспонира в загубата на интерес към живота. Несъзнавано детето си казва “сътворих нещо, което е твърде смущаващо за мен”, докато на съзнателно ниво остава “нямам желание, нищо не ме интересува”. Това е, което наричаме депресия. И ако в един момент тази депресия ни отведе при добър психотерапевт, той би изследвал именно този парадокс: от какво се опитваме да се самоизлекуваме чрез загуба на интерес. Какъв е оригиналният вътрешен конфликт (или липса на такъв), който мобилизира отказа ни от желание като единствен изход?
В търсене на най-добрия интерпретатор
Когато говорим за патологична връзка с търсенето на внимание, не можем да не се сетим за хистеричните личности. Те са един вид “провалени актьори”, които сякаш не успяват да предадат посланието си. Защо тези хора са толкова особени и странни? В статия по темата психоаналитикът Масуд Кан дава следния отговор: защото изобщо не вярват, че могат да намерят място в ума на другите. Сякаш трябва да бъдат колкото се може по-драматични и ексцентрични, за да хванат нечие внимание — някой да започне да мисли за тях. Тяхното поведение е отчасти опит да намерят място в ума на другия, но може да бъде и език, който все още не е намерил своя интерпретатор.
Извън анекдотичните прояви обаче има още много неща които правим, които биха могли да бъдат поместени в хистеричния спектър. Това са всички онези несполучливи или енигматични моментни послания, или неща, които не можем по друг начин да комуникираме, освен с телата или стила си. Несъзнателно всички търсим своята публика.
Статията е базирана на интервю с Adam Phillips по повод представане на книгата му ‘Attention Seeking’.
За автора: Полина Юлиева е психолог, магистър по клинична социална работа и психоаналитичен психотерапевт