Често мислим за хората, които се чувстват нещастни, блокирани и несвободни да живеят живота си така, както искат, че са разкъсвани от вътрешни конфликти. Но дали е така? И възможно ли е нашите емоционални несгоди да се дължат не на вътрешен конфликт, а на липса на такъв?
За да си отговорим на този въпрос, е необходимо да се върнем към произхода на психоанализата, към нейните корени във вътрешния конфликт. Но не по начина, по който го е разбирал Фройд – като хипотезиран конфликт между психични инстанции, а като съвсем осезаем конфликт с личен и междуличностен смисъл, конфликт, който протича едновременно в нас и между нас, конфликт на цели, интереси и желания.
Без противоречие, сме в режим на сляпо повторение
Също така, и което е още по-важно, необходимо е да преразгледаме идеята, че хората сме изтъкани от конфликти. Невротичното повторение на едни и същи поведенчески модели не се поддържа непременно от конфликт между съзнателни и несъзнавани цели, а от липсата на конфликт по отношение на възприятията ни за реалността. Без противоречащи си гледни точки, няма колебание. Необходимо е да имаме преживяване за конфликт, за да усетим наличието на избор. Макар да звучи малко странно от гледна точка на традиционната психоанализа, конфликтът не е даденост, а цел.
Съзнателният вътрешен конфликт е необходим, защото, ако искаме да създадем пространство за размисъл, възможност да „видим“ какво се случва с нас, имаме нужда от повече от една перспектива. Имаме нужда от алтернативна интерпретация на случващото се, която неизбежно противоречи на тази, която вече имаме. Разбирането на собственото състояние на ума изисква второ състояние на ума, което да служи като фон, на който първото може да се превърне в отчетлива фигура. Без алтернативна перспектива е невъзможно ново възприятие.
Ако липсва вътрешен конфликт, решението е да го създадем!
Създаването на вътрешен конфликт откроява желанията и поражда инициатива. При липса на “конфликтна” алтернатива желанията не са нищо повече от компулсии, а компулсията е отрицание на усещането за избор. Следователно създаването на вътрешен конфликт е терапевтична задача, която има за цел да ни избави от един вид психично крепостничество.
Най-важният резултат от една успешна терапия е неоспоримото разбиране, че животът си е твой, че го живееш само ти и никой друг. Усещането, че сме автори на себе си – което в психологията се нарича “agency” – възниква именно от срещата ни с вътрешен конфликт, защото само когато сме изправени пред необходимостта да правим избор, можем да почувстваме, че държим кормилото със собствените си ръце. Носенето по течението ни лишава от онова ценно усещане за пълноценно обитаване на живота, което английският педиатър и психоаналитик Д. Уиникът описва като “истински аз”.
Как окото може да види самото себе си?
Когато сме в състояние да толерираме само едно единствено състояние на ума в един и същи момент, се получава така, че за да се самонаблюдава, нашият ум трябва да намери начин да мисли за себе си от невъзможно и несъществуващо “другаде” – все едно да очакваме окото да вижда самото себе си. С постигането на вътрешен конфликт създаваме алтернатива, създаваме множество състояния на ума. Тогава “тунелното виждане” се заменя с две или повече вътрешни позиции; една част от нас става способна да наблюдава друга част, без да се налага да извършва метафизични трикове – умът е в състояние да почувства и да размишлява върху това, което преди е можел само сляпо да изживява .
Кога се случва свободата? Преодоляването на “тунелното виждане” е по-лесно на думи, отколкото на дела. Винаги се надяваме, че новите мисли и идеи ни правят по-способни на нови преживявания. Но колкото и новите идеи да подготвят почвата за нов преживелищен опит, никоя идея сама по себе си не гарантира качествено нови възприятия на реалността, колкото и да се нуждаем от тези нови възприятия в дадения момент.
Постигането на свобода няма алгоритъм. Когато това се случи (както в терапията, така и в живота), често не знаем защо се случва именно сега. Всичко, което можем да направим, за да постигнем резултатите, които желаем, е да се подготвим за тях – и да останем отворени за благосклонността на непредвидимото.
По мотиви на “Partners in Thought”, Donnel B. Stern
За автора: Полина Юлиева е психолог, магистър по клинична социална работа и психоаналитичен психотерапевт