Сократ и пияницата – или как да търсим в тъмното

В един от диалозите на Платон, известен като „Парадоксът на Менон“, Сократ казва: Човек не може да търси нито това, което знае, нито това, което не знае. Не би търсил това, което знае, защото след като го знае, няма нужда да го търси; не би търсил и това, което не знае, защото в този случай дори не знае какво трябва да търси.

Нов опит: Един човек се напил и прибирайки се посред нощ, изпуснал ключовете си на пътя. Случаен минувач видял мъжа на ръце и колене да търси усърдно под една улична лампа и се притекъл на помощ. След няколко минути безуспешно търсене, добрият самарянин попитал нашия герой дали може да е по-конкретен за това къде може да е изпуснал ключовете. Мъжът посочил тъмната част на улицата. „Но защо в такъв случай не търсим там?“, удивил се помагачът, на което пияният отговорил, сякаш било съвсем очевидно: „Че кой е луд да търси в тъмното.“

Всеки, който се е занимавал с психоаналитична работа, би се усмихнал и на Сократ, и на пияницата. Защото често в терапията се случва така, че не само трябва да намерим това, което не знаем как да търсим, но и че това, което търсим, не съществува, докато не го намерим.

В добрата психотерапия, макар в крайна сметка да намираме това, от което най-много се нуждаем, за дълги периоди нямаме представа какво е то или дори как да го разпознаем, когато го открием. Това означава, че трябва да се научим как да търсим там, където най-малко виждаме – на тъмните места.

Да работиш психоаналитично означава да обичаш тъмните места и скритите там своенравни значения – да обичаш дори начина, по който тези значения ти убягват. Разбира се, и терапевтите, и пациентите, често се изкушаваме да избягваме тъмното. Но също така развиваме и едно необходимо спокойствие в тъмнината – комфорт в дискомфорта, ако щете – защото от опит знаем, че важното в крайна сметка ще изкристализира от съвместното преживяване в терапевтичната ситуация.

Под „тъмни места“ разбираме онези части от преживелищния опит, до които нямаме съзнателен достъп. Не просто не можем да разберем замаскираните значения. За разлика от загубилия ключовете си, който все пак знае какво търси, психотерапевтът често трябва да остава търпеливо в неизвестното за дълги периоди, докато разбере какво търси. Това е по-трудна задача, отколкото декодирането на непроницаем смисъл. Защото в терапията такъв всъщност не съществува, преди да бъде намерен. В най-буквалния смисъл, ние не знаем какво търсим. Но терапевтичната работа е в грижливата подготовка на ума и в постоянната ни готовност да го намерим.

— Из „Partners in Thought“, Donnel B. Stern