Често мислим за хората, които се чувстват нещастни, блокирани и несвободни да живеят живота си така, както искат, че са разкъсвани от вътрешни конфликти. Но дали е така? И възможно ли е нашите емоционални несгоди да се дължат не на вътрешен конфликт, а на липса на такъв?
“Никога не е твърде късно да станеш човека, който си можел да бъдеш.” – Джордж Елиът
Развитието – във всяка една възраст – зависи от способността ни да се занимаваме със смисъла на преживяванията си с въображение, смелост и дълбочина. Дори в залеза на живота ни максимата на Фройд, че „човек трябва да учи по нещо от всяко преживяване“, продължава да бъде валидна. В следващите страници ще проследим, включително и с пример от терапевтичната практика, сложната плетеница от фактори, вътрешни и външни, които влияят върху способността на човек да се развива и израства, или – в неблагоприятния случай – да се откаже от развитие, да блокира потенциала си, или да го насочи към цели, които са в разрез с интересите на личността му.
На прага на 20-ти век психоанализата възниква като един от най-убедителните отговори на краха на традиционния обществен ред. “Бог е мъртъв – и сега какво?” Разпадът на колективните символни процеси, които винаги са зависели от стабилна и единна културна система от референции, стоварва върху нищо неподозиращия индивид плашещи отговорности и непосилни изисквания за креативност. Това ново бреме е психологическо следствие от лишаването на света от неговата магичност (подпомогнато от механистичните възгледи на Нютон, Декарт и Лок) и замяната на този изгубен свят с „желязната клетка“ на индустриализацията, социалната атомизация и функционалното разделение на живота в общностите. Свръхазът на Фройд е олицетворение на тази модернистка дилема.
❝Ако първоначално една идея не изглежда абсурдна, в нея няма бъдеще.❞
Алберт Айнщайн
Всички ние ежедневно използваме защитни стратегии, за да се справим с тревожност, неприятни емоции и социални предизвикателства. Ориентираме се от житейския си опит и активираме най-ефективните според ситуацията. През повечето време правим това несъзнателно и с една най-важна цел – да съхраним самочувствието си и добрия образ за себе си.
Случвало ли ви се е да сте на едно място с човек, който сякаш заема твърде много пространство? С познат, който ту ви търси много често, ту изчезва за дълги периоди? С клиент, който постоянно предоговаря условията? Значи имате опит от първо лице с непосрещнатата нужда от зависимост*. Тези хора често играят соло и ако им предложите застраховка срещу опасността да разчитат на другите, с готовност ще я платят.
Говорим с пренебрежение за хора, които постоянно търсят внимание. Борим с желанието си да бъдем забелязвани, макар да ни е вродено. Ако бебетата и малките деца притежават сила, с която превъзхождат възрастните, това е способността им да привличат внимание. Те са магнетични по неподражаем начин и това е жизнено важно. Но идва момент, от който нататък ангажирането на другите със собствената ни персона става морално неприемливо. Налага ни се рязко да се отучим да търсим внимание и да се примирим с по-скромни средства за задоволяване на тази своя екзистенциална нужда.