Мъчително е за един родител да изпитва разочарование от собственото си дете. Независимо дали сте инвестирали много в буквалния смисъл (пари, време, усилия) в неговото бъдеще, или само надежди и очаквания, ако детето не оправдава тези очаквания, разочарованието е налице. Нека се опитаме да видим къде може би сметките не излизат. Имам 6 предположения:
1.
Възможно ли е да сте превърнали детето в смисъл на живота си? За много родители това е толкова естествено, че биха казали, що за въпрос, разбира се, че е смисълът на живота ми! Има ли нещо по-важно за един родител от собственото му дете?! Но да бъде нещо или някой най-важен за теб е различно от това да е смисъл на живота ти. Смисълът е нещо само твое, единствено и абсолютно твое притежание, което няма независимо съществуване вън от теб самия. Докато детето е отделен индивид със свой собствен дневен ред, със своя собствена житейска “програма” от момента, в който се роди! Илюзията, че аз и детето ми сме едно цяло, е нормална и необходима през първите няколко месеца от живота, когато майката трябва да преживява детето като част от себе си, за да може да разбира и откликва напълно на неговите нужди. Големият английски педиатър Доналд Уиникът нарича този период първична майчинска отдаденост, без която детето не би имало добър старт в живота, но която постепенно трябва да се преобразува във връзка между две автономни човешки същества. Колкото по-скоро родителят си даде сметка и се “примири” (защото за някои хич не е лесно!), че ролята му е по-скоро да придружава и да не пречи на естественото развитие на детето, отколкото да го напътства и контролира, толкова по-малък шанс има да бъде хванат след време в капана на разочарованието.
2.
Възможно ли е да очаквате детето ви да компенсира за ваши неудовлетворености и неуспехи? Може би сте имали труден живот или труден старт в живота – не сте имали шанса да се родите в заможно/ образовано/ социално адаптирано семейство? Или в семейството ви не е имало насърчаване, изслушване, разбиране, зачитане, любов? И целият този комплекс от фактори ви е направило човек без самочувствие, изоставил отрано стремежите си, преди изобщо да разберете какви са; човек, който пренебрегва собствените си желания за сметка на чуждите, но който се надява, че ако впрегне силите си да играе жертвоготовно “поддържащата роля” и осигури на детето си всичко онова, което смятате, че е липсвало в собственото ви детство, с успехите си то ще компенсира за вашите неуспехи и пропуснати шансове. Да, ама не! Оказва се, че то става същия неуверен, сприхав, апатичен, недоволен човек, задушен от вашите жертвоготовни грижи, изнервен от очакванията ви да бъде нещо, което не знае как да бъде, най-малкото защото вие не можете да му го предадете чрез собствен опит, а само чрез нереализираните си фантазии. Нямаме власт да накараме детето си да се стреми към нещо. Можем само да се надяваме, че то ще се зарази от нашия хъс и удоволствие на родител, следващ собствените си стремежи.
3.
Възможно ли е да сте твърде успешен/а в своята сфера и да очаквате вашият наследник да се мери с мащаба на вашия успех? Това е драма за не едно дете. Може би всички пораснали деца на популярни личности ще споделят колко трудно се следва темпото и колко трудно се живее в сянката на родител-звезда. Но дори вашият успех да не е достигнал звездни пропорции, начинът по който той присъства в семейния разказ може да бъде обезкуражаващ (и дори травмиращ) за дете, което има по-различни заложби и характерови особености. Особено “патогенни” по отношение на собствените си деца могат да бъдат родителите, издигнали се от нищото (т.нар. self made man) – това често са хора борбени, амбициозни, калени в трудностите по пътя, но също така и безкомпромисни, нетолерантни, признаващи единствено своята гледна точка. Емблематична тук е историята на чешкия писател Франц Кафка и тираничния му баща, успешен търговец, който се е отнасял с презрение към литературните начинания на своя син. Ако вашето разочарование спада в тази категория, е полезно да знаете, че презрението към нещо или някого е продиктувано от страха, че презираната слабост/ дефект/ дефицит, която тайно (но не без основание) подозирате, че се крие и у вас самия, може да излезе наяве.
4.
Възможно ли е да завиждате на детето си за таланта, който предпочита да развива и за собствения път, който избира да следва, вместо да се откаже от мечтите си, за да бъде близо до вас? Такава идея може би звучи кощунствено, защото къде се е чуло и видяло родител да завижда на собственото си дете?! Ако е така, вероятно имате твърде идеализирана представа за родителството. Един родител, особено ако е понасял лишения в детството си, има много обективни причини да завижда на следващото поколение: например, че детето му живее с повече материални блага, има повече възможности, по-малко ограничения, има свободата да избира какво да учи, работи, къде и с кого да живее и пр. Но по-проблематичното е, че има и много субективни причини за завист: например един твърде инхибиран родител, който не умее да се радва на живота, трудно би понесъл заниманията, които носят удоволствие на детето му; лишеният от фантазия родител би неглижирал или омаловажавал творческите пориви на детето си и пр. Често децата, за да запазят жизнено необходимата връзка с такъв родител, се научават да потискат своите пориви и желания (разбира се, трупайки много стаен гняв в този процес). Понякога обаче идва момент, в който децата (може би вече пораснали), отказват да се чувстват съпричастни на емоционалните ограничения, с които родителите им живеят и избират за себе си свободата да се радват на собствения си живот. Тогава разочарованието ви е нищо по-малко от защита срещу завистта, че за разлика от вас, детето ви има смелостта, която може би на вас ви липсва, да направи този избор.
5.
Възможно ли е да изисквате от детето си лоялност към вас, за сметка на личните му интереси и отношенията му с други важни хора в живота му? Това е ситуация, с която често се сблъскват децата на разделени родители. Ревността е могъща емоция и когато гордостта е наранена, може да стане разрушителна. За родителя, напуснат от партньора си (или както казваме, понесъл тази нарцистична травма от него), лоялността на детето може да изглежда като спасителна, макар и недостатъчна компенсация. Детето усеща тази нужда на родителя и тъй като за него е от първостепенно значение да съхрани емоционалния баланс на човека, който се грижи непосредствено за него, то ще е готово да пожертва други свои привързаности и интереси. Така детето остава лоялно към нуждаещия се родител, но плаща висока цена. (Пример за това може да бъде дете, което прекъсва връзка с другия родител, което не си намира партньор, което отказва привлекателно предложение за работа далеч от родния дом и пр.) Докато не настъпи момент (понякога едва в зрелостта), когато преразглеждайки загубите и приоритетите си, наследникът си даде сметка, че не желае повече да плаща тази цена. За родителя, този спасителен за порасналото дете отказ от сляпа лоялност може да изглежда като предателство и повод за огромно разочарование.
6.
Възможно ли е детето ви да има проблеми с психичното здраве, да страда от тревожност, депресия, апатия, да злоупотребява с алкохол или други вещества, да проявява агресия към вас, без да разбирате с какво допринасяте за неговите проблеми? Ако детето ви страда, страдате и вие, защото не можете да му помогнете, а чувството на безпомощност е едно от най-угнетяващите състояния за човека ( и особено за родителя). Търсейки спасение или поне временно облекчение от него, на помощ идва… разочарованието: по-малко болезнено е да сте разочарован от детето си, което изглежда се проваля в дадени аспекти от живота си, отколкото да се чувствате безпомощен и на свой ред провален като родител. Това обаче е само защита, която не издържа дълго. Защото динамиката на отношенията ви се е формирала така, че всяко дистанциране от проблемите на детето ви предизвиква нова криза, изискваща отново да поемете отговорност за случващото се, и така до безкрай. Без да си дадете сметка какви детайли в поведението ви поддържат тази динамика, тя ще продължава да се разиграва между вас, генерирайки все повече и повече разочарование.
* * *
В която и категория да попада вашето разочарование, едно е ясно: вече не вие държите козовете. Т.е. както и да ви разочарова вашето дете, това е следствие от всичко, което се е случвало между вас от раждането му до настоящия момент. От психологическа гледна точка то има цялото основание да се държи по начина, по който се държи, макар от морална гледна точка да смятаме, че дължи само почит и уважение към родителите си. Но това не е присъда! Никога не е твърде късно човек да пожелае промяна. Но тази промяна започва с поглед навътре – започва с въпроса, който заслужава аналитично изследване: Какво направих аз и какво продължавам да правя, така че да получавам в отговор чувство на разочарование?
За автора: Полина Юлиева е психолог, магистър по клинична социална работа и психоаналитичен психотерапевт