Сигурно сте чували тази нелепа идея, че паник атаката е един вид архаична реакция на организма, свързана с рязък излив на адреналин, т.нар. реакция борба или бягство, чиято цел е да мобилизира човека за справяне с неминуема опасност, с каквито древните ни предци често са се сблъсквали. И понеже светът се развива твърде бързо, еволюцията, видиш ли, не е имала достатъчно време да ни отърве от този непропорционален на днешните стресори защитен механизъм, които стресори макар да не са за подценяване, все пак не са сравними със среща с диви зверове в гората.
Ако и вие вярвате, че нервната ви система просто е наследила този бъг, който се активира без причина като излязла от строя алармена система, нямате големи шансове скоро да се освободите от него. Защото репертоарът ви за противодействие остава безпомощно ограничен и вероятно се свежда до сол и лимон под езика, броене наобратно, мантри за заземяване и всякакви подобни щуротии, които целят, забележете, да надхитрят мозъка ви и да отвлекат вниманието му от гадната игричка, която си играе с вас.
Други – вече по-напреднали по темата и надъхани от пишман съветници, минали вече по пътя, започват да си говорят с паник атаките, сякаш имат реален противник срещу себе си: “Хайде ела, де! Ела да те видя! Какво толкова ще ми направиш?” или се опитват да се самоубедят, че истинската победа е да се научиш да “приемаш” паник атаките, вместо да им се противопоставяш.
Разбира се, понеже нищо от това не помага в дългосрочен план и една такава, ама много мощна, ви сварва неподготвен точно когато небрежно шофирате към фитнеса след шест месечно уж пълно затишие, идва ред на лекарския кабинет и задължителните научни методи, базирани на доказателства – което обикновено означава когнитивен тренинг за обезвреждане на катастрофични мисли (сякаш мислите са тези, които пораждат паниките) плюс хапче по схема за балансиране на мозъчната биохимия. Ама не се притеснявайте – то вече една пета сме на антидепресанти, включая и докторът, който ви дава рецептата!
С този репертоар за справяне, какво повече очаквате! Наистина ли вярвате, че можете да излъжете мозъка си, че можете да се отнасяте към това, което се случва с ума и тялото ви, сякаш няма нищо общо с вас, сякаш пада от небето и за зла участ случайно се стоварва върху вас? Е, ако искате да се отървете от тези свръхнеприятни панически кризи, ще трябва да помислите пак. Ще трябва да започнете да поставяте под съмнение твърдите си убеждения за света и вашето участие в него, за хората и вашите отношения с тях. Защото паниката идва оттам! Тя идва на мястото на онова, върху което избягвате да мислите, пред което си затваряте очите, което се надявате по магичен начин да се разреши, без да ви заболи или без да си понесете отрезвяващите последствия на живеенето в самозаблуда.
Както младежът на 25, който от години е завършил училище, но не прави нищо, защото не знае с какво иска да се занимава; както успешната жена на 35, която е инвестирала много в себе си, но не знае как да инвестира във връзките и отношенията си; както шефът или съпругът на 45, който внезапно открива, че не е незаменим, но не знае как да губи без катастрофален срив на егото си; или майката на 55, която за пореден път се сблъсква с факта, че вече не е най-важният човек в живота на сина си, но не знае как да започне да приема този факт.
Всички тези примери имат нещо общо и то е, че представата ни за това, което сме, се различава от представата на света и другите за нас. Понякога, при това разминаване грешката може и да е в другите, но като че ли по-често е в нас. Всъщност това дори няма особено значение – в когото и да е грешката, разминаването е сигнал за опасност, способна да вдигне адреналина ви на макс!
Защото, както казва знаменитият италиански философ Умберто Галимберти, идентичността ни я дава Другият. Ние сме никой без признанието на другите. Ако аз те виждам като безнадежден фантазьор, а ти се имаш за нереализиран гений, докато разчиташ на мен за обяда си, само една паническа атака, ей така, в момента, в който още не си станал от леглото, може да маскира това непоносимо и несъвместимо разминаване във възприятията ни. Само една паническа атака може спасително да отклони вниманието ти от императива на реалността, който, ако не беше това сутрешно замайване, треперене, сърцебиене и учестено дишане, може би щеше да чуеш като: “Или слез на земята, или запретвай ръкави, няма кой друг да свърши твоята работа вместо теб.”
Разбира се, това е твърде опростено казано. Едва ли ще запретнете ръкави, само като чуете това. Първо, защото вероятно изобщо няма да го чуете – без необходимата аналитична работа тази информация винаги ще попада в сляпото ви петно и ще изчезва от радара ви като кораб в Бермудския триъгълник. И второ, защото фантазирания образ, който паническата криза всъщност ревностно пази и защитава – онова идеално, неосъществено, свръхпотентно и желано аз – е нещото, с което на този етап не бихте се разделили за нищо на света.
Защо ви е толкова ценна тази фантазирана идентичност? Толкова ценна, че да си струват мъките на паниките и тревожността? Именно в този въпрос е разковничето. Вие сте като един ковчежник, който знае, че трябва да пази с цената на живота си това, което има вътре, но не знае какво е то, нито защо е толкова важно да го пази. Но този въпрос няма лесен отговор. За да дойдат отговорите е нужна терапевтична работа – но не такава, която ги има готови под формата на разни техники и упражнения, а изследователска – която може да отвори врата към скритото знание, което сам носите.
Най-голямата грешка на всички, които се борят с паник атаки е, че търсят решението на нивото на проблема. Мислене в парадигмата “стимул – реакция”. Което ви превръща в паникьосана мишка в лабиринт. Като се качите едно ниво по-нависоко, от птичи поглед картината вземе че се изясни! Но това е отново историята със сляпото петно – мишката в лабиринта не знае, че не вижда цялата картина.
Дали ще се решите на такава работа? Едва ли. Нещата, които казвам, вероятно изобщо не стигат до вас. И причината е отново същата – тази информация попада директно в когнитивното ви сляпо петно! Е, поне научихте, че има такова – аналогично на онова в зрителното ви поле, за което сте учили в училище. Т.е. едва когато допуснете, че има свят, който не виждате, и възможни решения, произтичащи от евентуални закономерности в този свят, за които може би не подозирате, тази крачка може би ще стане възможна и за вас.
Дотогава не пречи да си свалите някое приложение за квадратно дишане и да си носите валидола в чантата. Ще имате нужда от тях много дълго време!
За автора: Полина Юлиева е психолог, магистър по клинична социална работа и психоаналитичен психотерапевт