Тантруми и методи за емоционална регулация

Здравейте, какво мислите за тъй наречения метод за емоционална регулация “time out”? Става въпрос по време на тантруми. Искам да поясня, че не става въпрос за “отивай в ъгъла с вдигнати ръце”, а напротив – спокойно отвеждане на детето на безопасно място, където да излее емоцията си, докато родителя е на не повече от метър, метър и половина, седнал на нивото на очите на детето. Без да говори, изчаквайки кризата и емоцията да мине през детето.

Даже четох, че това се нарича по-скоро time in. Ако детето се опита да излезе/стане/скочи от мястото родителят го връща обратно без да говори. След кризата се обсъжда емоцията, валидира се емоцията на детето, отвръща се с прегръдка, обяснение на ситуацията.

Питам, защото търся варианти – ще ме прощавате, но когато детето е ударило, ухапало, тръшнало се е насред магазина примерно, цялата позитивна психология с “ама колко е голяма емоцията ти в момента- не работи”. И който е родител го знае. Интересно ми е мнението ви. Отново подчертавам, че не става въпрос за игнориране на детето в някой ъгъл, а безопасно място на което да се отдаде на емоцията с родител наблизо и когато е готово да се поговори с него и обсъди ситуацията и емоцията му.

Какво мислите вие?

Отговор на психотерапевта

Как родителят “валидира емоцията”, изчаквайки на дистанция “кризата и емоцията да мине през детето”? Да валидираш означава да признаеш реалността на дистреса и чувствата на другия. А това, което в случая родителят казва с привидното си хладнокръвие е: “Това е само един тантрум, който не означава нищо, освен шумен каприз и прекалена емоция, която трябва да овладееш.” И какво обяснение ще даде после на ситуацията, ако самият родител всъщност не я разбира и дори не смята, че има нещо за разбиране?

Всяко взаимодействие с детето, което е основано на “метод” рано или късно ще има негативни последици, макар и такива, които родителят може и да не усети по директен начин, защото ще се за сметка на детето. Всяка възпитателна техника, прилагана на детето изпраща послението: “Не е важно какво чувстваш, какво те тревожи и ядосва; важно е да се държиш така, че да не смущаваш възрастните.”

Метод, който е насочен към корекция на поведението, а не към разбиране какво означава въпросното поведение е вид насилие над детето – физическо или емоционално. Плашещо е колко много родители са нечувствителни към тази форма на насилие и предпочитат да дресират, вместо да разбират. Дали защото самите те някога са били дресирани, вместо разбирани?

Детето изпада в тантруми, не защото има “незряла психика”, както може да се прочете в популярни публикации, а защото реагира на нещо, което му причинява силен дистрес. Това може да е напрежение между родителите, сензорна свръхстимулация, контролиращ/тревожен родител, несъответстващи на възрастта му изисквания (напр. ранно приучаване към гърне) или противоречиви изисквания, и пр. Детето сигнализира, че има проблем и съвсем логично го прави така, че “да бъде чуто”.

Понякога не е лесно да се разбере какво казва с поведението си едно дете, но има специалисти, които могат да помогнат за това. Иначе всяка техника, приложена упорито и многократно вероятно накрая ще сломи съпротивата му и ще го направи послушно (може би до неминуемата и по-драматична криза в пубертета). Защото всичко, което бихте постигнали по този начин е да му покажете кой е по-силният… засега.

P. S. Всъщност методът, който описвате, има съвсем простичък смисъл: да се изведе детето от свръхстимулиращата среда на тихо и уединено място, където постепенно да се успокои в кротката близост на родителя. Останалото е въпрос на разговор, в опит всеки да разбере другия – но за това не може да има точен алгоритъм.

---