Къде Фройд греши за човешката природа

Sigmund Freud by Jason Arnold
Sigmund Freud by Jason Arnold

На прага на 20-ти век психоанализата възниква като един от най-убедителните отговори на краха на традиционния обществен ред. “Бог е мъртъв – и сега какво?” Разпадът на колективните символни процеси, които винаги са зависели от стабилна и единна културна система от референции, стоварва върху нищо неподозиращия индивид плашещи отговорности и непосилни изисквания за креативност. Това ново бреме е психологическо следствие от лишаването на света от неговата магичност (подпомогнато от механистичните възгледи на Нютон, Декарт и Лок) и замяната на този изгубен свят с „желязната клетка“ на индустриализацията, социалната атомизация и функционалното разделение на живота в общностите. Свръхазът на Фройд е олицетворение на тази модернистка дилема.

Традиционно идеята за “добро” е била извличана от социално призната система от морални ценности, обикновено от космогоничен порядък, но тя вече е оспорена и с разклащането на класическия ред на живеене пациентите на Фройд се разболяват от пъзела от морални отговорности, за които не са подготвени и за които обществото не предлага универсални отговори. Това е именно “психоаналитичният момент” в историята.

Отвличането на амазонка от кентавър
Радослав Димитров – Бадуля, Отвличането на амазонка от кентавър

Теорията на Фройд представлява умело съграден мост през зейналата културна пропаст. Нейната жизненост и историческа значимост се коренят в способността й да толерира собствената си вътрешна противоречивост. Тя е едновременно опит за научен механистично-биологичен модел на човешката душа и хранилище на последните останки от магическия символен космос. В един свят, внезапно лишен от утехата на трансцеденталността, “нагонът за символизация” намира нов дом във Фройдовата психична реалност.

Ерик Ериксън (1950 г.) описва Фройдовия човек като кентавър – алегория на фундаменталния конфликт между ума и тялото, културата и природата, човешкото и анималистичното в човека. Ако тялото и животинското (ид-а) се разглеждат като източник на нашите антисоциални склонности, то умът (егото) и културата (суперегото)* са просоциалните такива. Фройд разбира човешката сексуалност и агресия като произтичащи от соматични източници, от телесни зони. Макар да предпочита понятието “нагон” пред “инстинкт” (нагонът е различен от инстинкта в това, че е по-податлив на учене и социално влияние по отношение на своите цели и обекти, може да бъде модифициран и в известна степен е придобит, а не изцяло биологично фиксиран и предзададен), той избира една по-скоро биологична, отколкото психологична или екзистенциалистка концепция за човешките страсти. Колкото и тази представа за човека като кентавър да е жива и илюстративна за нашето дълбоко чувство на конфликтност, тя в крайна сметка е подвеждаща. Защото, оказва се, нашите сексуални и агресивни пориви не произтичат от животинските ни тела, а от нашите уникални човешки умове.