Наскоро се забърках в етичен конфликт. В една голяма фейсбук група едни хора търсят мнения и съвети, други отговарят. Практически всички, които питат, го правят анонимно. Съвсем разбираемо. Та аз написах доста обширен отговор на едно такова анонимно питане и както обикновено правя в такива случаи, за да не потъне сред останалите отговори и за да не изчезне безследно, ако авторът реши да изтрие поста си, публикувах отговора си на моя сайт, заедно, разбира се, с анонимния въпрос, за да е ясно на читателите по каква тема отговарям. След което предоставих линк на автора, за да може да го види, прочете, коментира, възрази и пр.
Не щеш ли, ме събужда новината, че това мое действие е предизвикало грандиозен публичен скандал! Оказва се, че съм откраднала страданието на анонимния автор, за да трупам професионален имидж! Хейта можете да си представите, затова ще спестя подробностите. Ще спестя и психоаналитичната интерпретация на този enactment, в който неволно или предвидимо се въвлякох (теоретично много интересен сам по себе си, но заслужава отделно разглеждане). Но темата няма да спестя – защото е симптоматична. Откраднатото страдание е не просто израз на болката на един объркан човек, вероятно с дълга история на травматични злоупотреби – то е безнадежден вопъл на крайна загуба, отвъд която вече нищо, дори собственото ти страдание, не ти принадлежи.
Ние сме пристрастени към страданието си. Всеки след Фройд насам знае това и продължава да се пита защо. Терапевтичната промяна е изключително трудна, защото означава да накараш пациента да се раздели с най-скъпото си – своята (единствено възможна) идентичност, формирана през преживяното страдание. Това е вярност от най-висш порядък – да откажеш да страдаш, би означавало да предадеш раненото дете, което някога си бил и все още си. Защото симптомът е свидетелство. Той е “мълчаливият пакт за лоялност”, който човек е сключил със самия себе си – последната връзка със собствената си история.
Четох в едно изследване, че наркотикът пристрастява, дори без да има каквото и да било удоволствено преживяване от него. Т.е. при доза, която е толкова малка, че не предизвиква никакъв субективен ефект (не разбираш, че изобщо си приел от веществото), единственият регистриран ефект е търсенето на още от наркотика. Не знам какъв може да е еволюционният смисъл на такъв вид адаптивност към токсина, но мисля, че същото се случва и когато индивидът расте и живее в перманентно травматична среда, към чиято токсичност той отдавна е станал безчувствен. Пристрастява се на почти биологично ниво. Търси страданието, не заради удоволствието от него – да ме прощават всички привиждащи тук мазохистична динамика – а поради неговия зомбиращ ефект, защото то в някакъв смисъл те прави нежив, движен не от собствена воля и интерес, а от някаква сила извън живота. Дали това не е Фройдовият нагон към смъртта?
Това е тъжна перспектива. Защото мачканият човек, в атмосфера без насилие, би се чувствал в абстиненция. Защото унизената група не може да вирее в друга среда, освен в мизерията, която пресъздава. Защото травмираният народ не може да потърси друга идентичност, освен онази, в която е вписано като генетичен код робството или изтреблението, което изкушава зад ъгъла. Постепенно страданието може да стане всичко, което имаме. Може да стане всичко, което сме. Всичко, което ни дефинира. Тогава протегнатата ръка вече не е ръка, подадена за помощ. Тя е ръка, която краде. Краде страдание.
За автора: Полина Юлиева е психолог, магистър по клинична социална работа и психоаналитичен психотерапевт