След всяка сесия се чувствам потисната и объркана

Текстът на запитването е свален по молба на автора. Възможно е да прочетете само отговора на терапевта, който може все така да ви е интересен и полезен.

Отговор на психотерапевта

Не вярвам да има психоаналитик, заслужаващ да се нарече такъв, който да отговори по този начин на вашето споделяне, че се чувствате объркана. Което означава, че това, на което ходите, може да няма много общо с психоанализа. Макар психоанализата наистина да е дълъг и бавен процес с много перипетии, водещо трябва да е усещането – от самото начало – че се чувствате разбрана или поне да чувствате, че терапевтът наистина полага усилия да ви разбере (което понякога не е лесно). Това чувство е най-верният ориентир дали работата си заслужава. Не е ваша задача вие да разбирате терапевта, защото терапията не е урок, който трябва да научите.

Този отговор от страна на терапевта е отбранителен. Означава, че се чувства безпомощен в ситуацията с вас, изпитва срам и гняв заради своята безпомощност, и понеже вие сте го накарали да се почувства така, той ви „отмъщава“ като ви уязви с коментара си. Не той е объркан, а вие! Не той не разбира, а вие! Парадоксално е, че много терапевти не биха сметнали такъв коментар за нараняващ. Вероятно заради собствения си сблъсък с възпитателния принцип „бия те за твое добро“ – една доста перверзна представа за възпитание, преформулирана като „градивна критика“.

Разбира се, често се случва пациентът да преживее нещо, което терапевтът казва или прави, като наряняващо. Това се случва неминуемо и дори, бих казала, че ако не се случва, няма терапия! Но то се случва, въпреки усилията на терапевта да НЕ наранява. Тогава – в тази пролука между добронамереността на терапевта и  реалния ефект от неговите интервенции – се извършва работата, обсъждането, опитите да се стигне до разбиране защо се случва така, какво евентуално се разиграва в терапевтичната ситуация и как това може да се промени.

Затова отново искам да подчертая, че няма терапия, която ранява „градивно“. Има терапия, която (неминуемо) ранява неволно и – в добрия случай – терапевт, който е отворен да обсъди това с клиента си и да признае, че го е наранил. Терапията не е превъзпитание. 

Коментар от рода „Значи просто не сте готова да го разберете“ не само, че не подканва към такова обсъждане, той директно отхвърля идеята за обсъждане от една позиция на всезнание, сякаш терапевтът е този, който „знае истината“ за пациента и се чувства овластен да му я налее в главата. Това поведение не е просто въпрос на терапевтична незрялост – това е злоупотреба.