Когато тялото се превърне в бойно поле

Как да се справя с факта, че тялото ми бавно и постепенно отказва? На двайсет години съм и вече имам СПКЯ, инсулинова резистентност, прогресиращо късогледство, хипофункция на щитовидната жлеза, а отскоро ми откриха  камъни в жлъчката плюс синдром на раздразненото дебело черво. Диетите при стомашни проблеми и ИР са коренно противоположна и несъвместими, съответно трябва да избирам кое от двете заболявания да лекувам. Отделно добавките, които преди ми помагаха за щитовидната жлеза, вече не ми понасят на стомаха.

Отчаяна съм, тялото ми се разпада, лекарите само свиват рамене и ми препоръчват лечения на едното, които са несъвместими с другото, а съм само на 20 години. А като стана на 40? Никога не съм пушила или пила алкохол, спортувам редовно, но явно за калпавите ми гени не е достатъчно. Омръзна ми вече да се влача по лекари и изследвания, да гълтам куп лекарства и пак да съм отпаднала и с болки, да не мога да изям един шоколад спокойно, да нямам сили за нищо… Междувременно връстниците ми пият, пушат, тъпчат се с боклуци, спят по четири часа на нощ и са здрави, енергични, не стъпват на лекар с месеци и си живеят живота.

Чувствам се отчаяна, обречена, безсилна, не виждам с какво съм го заслужила? Няма изгледи нещата да се подобрят и все по-често си мисля, че ако животът ми ще е такъв, не искам да го живея. Обиколила съм сума ти психолози, но никой не можа да ми даде логично обяснение защо трябва да преживяваме всичко това, нито пък достатъчно валидни аргумент защо то е за предпочитане пред смъртта. Искам да живея, но на практика аз вече съм мъртва, живот, сведен до болници, лекарства и как да избегнеш поредната криза или откъде да намериш сили да станеш от леглото, не е живот.

Искам да живея, но не живея по независещи от мен обстоятелства и няма шанс това да се промени. Не искам препоръки за лекари и хранителни режими, а подкрепа и съвети как евентуално да намеря нещо, за което си струва да живея.

Отговор на психотерапевта

За да намерите нещо, за което си струва да живеете, трябва най-напред да разберете защо не намирате нищо, за което да си струва да живеете. С това искам да кажа, че за една част от вас липсата на смисъл е необходимо състояние, което трябва да бъде поддържано. Това звучи абсолютно нелогично, но само на пръв поглед. Има много причини, поради които може да имате тази “необходимост”. Например, лоялност към родното ви семейство. 

Често родители, които не са намерили начин да се справят със собственото си чувство на безсмислие и живеят живот по инерция, не само че не могат да дадат на децата си добър пример как се живее със смисъл, но и реагират с ревност, когато видят детето си улисано в нещо, което за него в този момент е най-интересното и смислено нещо на света. Децата това го могат отлично – те не си задават въпроса какво е смислено и какво не – те просто правят най-смисленото за тях по презумпция. Докато някой не им го отнеме, докато някой не ги лиши от заниманието, носещо смисъл в този момент, защото е решил, че има нещо друго “по-смислено”, което детето трябва да прави. 

Така, малко по малко, ако постоянно ти отнемат или подменят твоя смисъл, ти остават два избора: или да се насилиш да приемеш чуждия смисъл като свой (и да живееш, преструвайки се, че има смисъл), или да потънеш в отчаяние и безсмислие, отказвайки да се примириш с фалшив смисъл. Във втория случай чувството за безсмислие всъщност може да е дори здравословно – то може да се превърне във вратичка, през която човек да намери път към истински собствен житейски смисъл.

Но тук идва вторият важен момент – в процеса на порастването си вие сте научили, че вашият смисъл разстройва близките ви. Те не го разбират и не го приемат. Той ви отдалечава от тях. А всяко дете прави всичко възможно, за да запази близостта с родителите си – дори, ако трябва да се откаже от собствения си смисъл. Това не е лесна задача – защото човек се ражда с вродената способност да живее със смисъл. Т.е. необходим ви е механизъм, който нарочно да поддържа усещането за безсмислие, въпреки вродения порив да реализирате своя смисъл. Тогава идват на помощ самосаботирането, самопричинените провали, уж случайните увреди на здравето, пристъпите на автоимунни страдания и пр. Те изглеждат извън нашия контрол и са легитимно основание за отчаяние и чувство на безсмислие. 

Това не означава, че вие си причинявате заболяванията или че всяко заболяване има психологична причина. Означава единствено, че ако нищо друго не помага, може би ви остава шансът да погледнете на вашето медицинско състояние като на резултат от сложен вътрешен конфликт – между една част от вас, която иска да живее със собствен смисъл и друга част от вас, която помни остарял урок – че за нищо на света не бива да позволява да мечтаете за това. Вашето тяло е като бойно поле не тези две враждуващи сили. Осеяно е с много жертви. Но то е и свидетелство, че все още не сте се отказали от битката.