Травма от детството

Здравейте, имам нужда от съвети и препоръки. Травма от детството ми нанася поражения в отношенията с околните. Та като дете моята майка не ми отделяше нужното внимание и обич. Те бяха насочени към брат ми. Това с годините ме накара да изпитвам ярост… Когато правех беля или се държах невъзпитано, в отговор получавах мълчание с дни, седмици.

Гледах как брат ми е обсипан с внимание, а аз стоях в ъгъла. С нея не бяхме близки. Вечно намираха (родителите ми) за какво да ми се карат, също така казваха колко съм била глупава… все другите бяха по-добри и умни. И така си минаваше времето, а аз разстях нещастна и самотна.

Вече на 30+ години с много грешки зад гърба си, простих на родителите ми като цяло и получавам уважение и внимание. Презадоволена материално от тяхна страна, но осакатена емоционално. Не вярвам в себе си, критикувам се, не се обичам и това го пренасям в отношенията си с другите. Когато ме отблъснат първо съм ядосана, после плача и се самообвинявам, а накрая – се отказвам и хората около мен – също.

Чувствам се самотна. Никой не ме разбира, а и аз се уморих да се обяснявам. Привлякох в живота си мъж, който уж иска да е с мен, а си пише с други… това още повече ме съсипва. Когато го хвана в лъжа, решава да не ми говори с дни. Също като майка ми.

Приятели нямам много, отказват се от мен… все едно никога не съм съществувала, защото отново нещо съм казала или направила грешно, а аз не знам какво. Без обяснения си тръгват. Влагам много чувства, емоции, раздавам се и накрая си тръгват. Тотално объркана и не знаеща какво да направя, за да се промени това.

Моля, дайте ми съвет или друга гледна точка! Благодаря.

Отговор на психотерапевта

Травмите са неизбежни, често жестоки и белязват за цял живот. Почти. Ако си счупите крак, как тази физическа травма ще се отрази по-нататък в живота ви зависи от това как ще се погрижите за счупването. Ако получите адекватна грижа, след време ще остане само споменът за инцидента и разбирането, че това място е уязвимо и трябва да се отнасяте към него с повече предпазливост. Но ако няма кой да ви помогне и костта зарастне накриво, ще страдате цял живот. Така е и с психологическите травми. Страданието в сегашния момент е свързано най-вече със стратегиите, които някога сме си изградили за справяне с травматичното преживяване. Травмата е останала в миналото, но стратегиите остават неизменни и до днес. И вече ви пречат, защото не съответстват на променената ситуация. Вие сте като войник, който продължава да воюва или продължава да стои в бункера, след като войната вече е свършила.

И тук идва трудното: детската психика е толкова гъвкава, че интуитивно изгражда стратегии за справяне с травматичното, още преди то да е стигнало до съзнанието. Затова човек прави (и продължава да прави) разни неща, без да знае какво точно прави, без да знае защо го прави, без да може да го контролира, и има само смътното усещане, че ако не го прави, ще се случи нещо много лошо. Тъжният факт е, че като възрастни ние страдаме не директно от травмите си, а от опитите си за самолечение. Тази гледна точка не омаловажава травмата, нито оневинява извършителите, но може би посочва път за изход. За разплитането и промяната на цялата тази сложна картина, вероятно разбирате, е нужна адекватна психологическа работа, която е много повече от еднократно обяснение за „корена на проблема“ и прилагане на техники за „обичане на себе си“. Тази работа е продължителна, емоционално ангажираща, но може да бъде и много възнаграждаваща.