Вероятно вече знаете какво е паническа атака. От първо лице или заради поне един от десетима ваши познати. Днес това е най-често срещаното психично страдание и, както изглежда, ще е за дълго. Причините неминуемо отвеждат до политиката на идентичността — обремененият от морални дилеми викториански “виновен човек” бива изместен от постиндустриалния “трагичен човек”, който, макар и освободен от опресията на вината, все повече се срива под безмилостния императив за себеосъществяване. Бъди себе си – но как?
Когато паниката удари, въпросите заглъхват
Паническата атака е внезапен, непредвидим и неконтролируем епизод на интензивна психо-телесна тревожност. Мощта й е такава, че често оставя човека с чувство на пълно изтощение. Обикновено е придружена със силни невро-вегетативни смущения като палпитации, тахикардия, замайване, треперене, разстройване на стомаха, изпотяване и най-вече с усещане за тежест в гърдите и задушаване. Паник атаките винаги се проявяват психосоматично – т.е. тялото играе централна роля.
Съвременното разбиране е, че паническата атака има изцяло психичен произход: тя е следствие от ментална пробойна, която позволява отключването на специфична и автоматична невробиохимична реакция. Макар да изглежда, че атаката се разгръща мълниеносно, при прецизно наблюдение могат да се установят две фази на протичане: първа, в която тревожността все още се изживява психологически, и втора, в която вземат надмощие телесните усещания и страхът става неконтролируемо соматичен.
Анатомия на паническите атаки
Разгръщане
Човекът, обхванат от паник атака вярва, че всеки момент ще умре. Колкото по-остри са соматичните симптоми (сърцебиенето, стягането в гърдите, чувството за задушаване) и психичните им компоненти (дереализация и връхлитащ ужас), толкова по-убеден е, че смъртта му е неминуема. Всъщност тялото е това, което в разгара на кризисния епизод “крещи” за настъпващата си смърт, или може би по-точно за своята агония. Соматичните симптоми са в центъра на бурята и умът ги регистрира и интерпретира като недвусмислени сигнали, че леталният край е неизбежен. На принципа на положителната обратна връзка (autofeedback) страховото преживяване засилва вегетативните реакции и паниката ескалира, поглъщайки индивида в една непоносимо реалистична драма на смъртта.
При хората, страдащи от панически атаки, невро-вегетативните вериги, които свързват съзнанието с телесната “алармена система” са толкова чувствителни, че веднъж стимулирани, стават напълно неподатливи на разумен контрол. На нивото на разума тези хора знаят, че това не може да е тяхната смърт, но същевременно губят всякаква способност да обуздаят страха си и биват въвлечени в телесното “вярване”, че умират.
Повторение
След първата си проява, паническата криза неизбежно заплашва да се повтори. Веднъж преживели паник атака, хората не само че не се успокояват от факта, че не се е случило нищо фатално и че страховете им са били неоснователни, а напротив — още повече се поддават на страха, че ще им се случи отново. В резултат се заформя порочен кръг, в който и най-слабо смущение, идващо от тялото (напр. моментно учестяване на пулса или стягане на мускул), може да бъде разчетено като сигнал за опасност и да предизвика автоматичен панически отговор. Често паническите кризи се повтарят с нарастващ интензитет или с модифицирани симптоми, така че винаги повличат индивида в “реалността” на всяка поредна криза, която едновременно е, и не е, като предишните.
Паническата атака, макар в повечето случаи да се изживява като напълно внезапна, има подготвителен стадий, в който “набира мощ” през многократно използвани асоциативни канали. Непосредствено преди кризата пациентът се “заслушва” в собственото си тяло по същия начин, както човек, преживял взлом, наостря уши при всеки подозрителен шум в дома си. Тези пациенти регистрират всеки необичаен телесен сигнал и чрез асоциативните пътища, с които умът оперира, конструират ситуация на опасност, която отключва реакцията на страх. Това е психо-емотивният механизъм, който ако не бъде овладян, прераства в реален соматичен ужас.
Травматичен страх
Паническата атака има много общо с персекуторните страхове (от преследване, бедствия, катаклизми), където катастрофичната фантазия е толкова мощна, че сякаш хвърля индивида в микро-налудно състояние: самолетът ще се разбие всеки момент, асансьорът ще заседне между етажите и пр. В хватката на паник атаката човек вярва, че това от което се страхува, наистина ще се случи, или по-скоро, че то вече се случва.
Веднъж случила се, паник атаката се превръща в травматично събитие. Също както жертвите на железопътна катастрофа могат да усещат пристъп на интензивен страх само при вида на движещ се влак, така и преживелите паническа атака стават тревожни в ситуации, които асоциират с драматичното преживяване. Понякога тревожността остава ограничена до тези специфични ситуации (напр. летене със самолет, шофиране), но друг път разширява обсега си до степен, че застрашава автономното функциониране на потърпевшия. В редки случаи може да придобие почти психотични измерения (напр. когато се случва през нощта и е съпътствана с дезориентация).