Има ли светлина в тунела?
В обобщение, паническите атаки са симптоми на комплексно и неспецифично страдание на личността, израз на нарушение в определени параметри на функционирането й. Те са повторение, в остра форма, на първичната неспособност (включително на обгрижващите фигури) за различаване на менталните от физическите състояния, и представянето им в ума по поносим начин. Тревожното усещане, че човек не разбира какво се случва с него води до акумулиране на тревогата, която в хода на кризата се излива в тялото и намира израз в нещо като висцерален език, все по-труден за психична интерпретация.
На едно по-високо ниво обаче си даваме сметка, че паник атаките са само симптом на много по-сложна картина — на пролуки в структурата на личността. Не случайно паническото разстройство се отключва или засилва в периоди на “криза на идентичността” (навлизането в зрелостта, кризата на средната възраст) или при значими житейски промени или загуби.
За да бъде една терапия успешна, страдащите от панически атаки се нуждаят от две неща в терапевтичния процес: (1) да разберат страховете си и да придобият усещане за контрол над тях; и (2) да изградят устойчива идентичност. От психоаналитична гледна точка паническите кризи са резултат от един вид “беззащитност” на аза, или по-скоро от компрометирана защита (съдържаща опасна пукнатина), която се къса под напора на приливната вълна на тревожността. Те не са директно свързани с вътрешен конфликт, а с известен дефицит в изключително важната психична функция (в голямата си част несъзнавана), която мониторира и модулира емоционалните състояния и която полага основите на идентичността (“аз съм този, който разбирам, че съм”). Това е функция, която детето усвоява (или не успява да усвои) от първичните обгрижващи фигури, чиято роля е да дешифрират афективните му състояния и да ги нормализират, превръщайки ги в символни — “мислими” — продукти. Един вид майката “дава на заем” своя ум на детето, за да бъдат преработвани соматичните му тревоги (и не само), докато неговите висши мозъчни структури съзреят достатъчно, за да изпълнява тази функция само.
От особено значение е да държим в ума си, че в конструирането на паник атаката участват три взаимосвързани нива: Най-ниското е под контрола на амигдалата и задейства вегетативните и соматичните реакции. Средното е нивото на травматичната памет и може да изгражда асоциативни връзки и визуални образи, които стават част от катастрофалната представа. И третото, най-високото ниво е свързано с личностовата структура, детския опит и психичните защити – т.е. с онази сложна динамична конфигурация, която не само е отговорна за формирането на симптомите, но и обуславя цялостния вътрешен и отношенчески свят на човека.
Различните терапии всъщност се различават в зависимост от нивото, на което въздействат. Медикаментите (анксиолитици, антидепресанти) оперират на най-ниското ниво и целят да регулират невро-вегетативните реакции. Когнитивната терапия въздейства на средното ниво, като се опитва да коригира страхопораждащите перцептивни изкривявания чрез мисловни упражнения и поведенчески стратегии. Тези два подхода са насочени конкретно към редуциране на симптомите.
Психоаналитичната терапия от друга страна (която разбира паническите кризи като следствие от смущение в идентитета и организацията на психичните защити) цели да въздейства на най-високото, структурно ниво. Аналитичната работа позволява на пациентите да забележат с какво самите те допринасят за възникването на паническите атаки и да придобият повече усещане за контрол над появата им.
Отвъд преодоляването на симптомите, пътят към трайната лична свобода задължително минава през разбирането на специфичния житейски опит на индивида с неговото обкръжение. Това разбиране се случва в интимната среща между пациент и терапевт, в която всеки участва със своята индивидуалност. Среща, която не може да бъде заменена с никое друго фокусирано само върху симптома терапевтично средство.
* Понятието е на английския психоаналитик Уилфред Бион (1897-1979).
** Reference: Franco De Masi, “The psychodynamic of panic attacks: A useful integration of psychoanalysis and neuroscience”.
За автора: Полина Юлиева е психолог, магистър по клинична социална работа и психоаналитичен психотерапевт